понеделник, 9 октомври 2017 г.

Необикновеният живот на обикновените хора

Мечтаем да сме известни, популярни, богати...преди това обаче, не е ли много по-важно да намерим нашия личен смисъл да сме, да повярваме БЕЗУСЛОВНО в него и да го последваме.
В крайна сметка всичко се свежда до това дали сме наясно със себе си, кое е смислено за нас в този живот и дали се стремим към него. Веднъж стигнали на нашия път, ние просто го следваме, безотказно. Необходима ни е непоклатима вяра, за да успеем. Може да има много падания и ужулвания. В началото ще хокаме сами себе си, но ще разберем един ден, че падането и ужулването е част от пътя.  Че ние даваме най-доброто от себе си и че нашето място е на нашия път. Има хиляди успели хора, които са падали стотици пъти, преди да успеят. Няма какво да си губим времето да се хулим и хокаме....

...такива ми ти работи...

...

Облаче в небето..
Безкрайно синьо и едно дърво...
Усмивка и течащо носле;)...
Една голяма и една малка ръчичка, вплетени.


четвъртък, 28 септември 2017 г.

Есен в сърцето

Да се изгубиш в дъжда...,
когато водата шуми лехо по тихите улички.
Старец отпива глътка кафе и се радва на малкото птиче в краката му.
Свежо е и много спокойно.
Отивам да си купя цветен картон за картички.
Обичам да режа и лепя. С моето момиче.
И да пиша.

Усмихнато ми е...

събота, 23 септември 2017 г.

Най- важният урок...за мен

Да познаваме себе си и да сме себе си. С цялата си различност, без значение дали другите ни приемат. Да живеем по начин, по който да не съжаляваме, че не сме казали или направили това или онова. Ако се случи все пак, да си простим. Да намерим онази дейност или дейности, които ни вдъхновяват и намираме смислени. И в които постигаме все по-добри резултати. И да ги вършим. С желание и дисциплина. И без агресия спрямо себе си- достатъчно сън, читава храна и спокойно.

Когато приемем себе си, ще приемем и всички и всичко наоколо- с различията и уникалността на всеки и всичко, което се случва. Ще спрем да категоризираме и да очакваме. В тези „всички наоколо“ влизат и децата. Ще спрем да им се караме, да ги обиждаме и да проявяваме агресия към тях- в думите и делата си. Ще виждаме и усещаме нуждите на всички зад техните думи.

Ще разберем, че нищо в живота не е страшно. Така са ни учили като деца. За някои неща се изисква предпазливост, но не и страх. Ситуации като болест или смърт са част от кръговрата. Неизбежни са и са най-нормалното нещо на света. Което не ги прави по-малко тъжни, но не и страшни.

И, ако се случва да си влизаме от време на време в стария модел- да лепим етикети, да съдим, да сме агресивни, а то ще се случва, защото така сме си били цял живот и за една нощ чудеса не стават, е...та като се случи да се върнем назад, ми просто да си простим и да продължим. Всичко е нормално!


Ако ние успеем да направим всичко това, ще дадем този пример и на децата си и ще ги научим да са балансирани, нормални и отговорни хора! Но май уроците станаха повечко. Ашколсун (за пръв път го използвам в писмена форма;).

петък, 22 септември 2017 г.

Глезени сме май...

Търсим вдъхновение всеки миг. Пристрастени сме към него...
Пренатоварени от прекрасни снимки, от мъдри мисли...само че всичко това не е истинско, а най-често на екран. Всеки ден.
Предпочитам да гледам дървото пред блока, макар и стъклото на прозореца ми да е мръсно.
Няма как да сме на гребена на вълната винаги.
Но можем да сме спокойни. Винаги. Вървейки по своя път.

И точно това да ни прави спокойни. Убеждението, че сме на своя път. Без компромис.

Есенни усмивки

Толкова си спокойна, есен...
Капки дъжд минават през вятъра и докосват лицето.
Време за нови идеи, за нови планове.
Какво ще правим цяла зима?
Ще се прегръщаме в снега.
Любимо време (както и всяко друго през годината)
Дървото пред прозореца ми...моето дърво, натежало от капки дъжд.
„Мамо, нарисувай ми лицето като котенце.“
„Добре, момичето ми. Само не знам къде съм прибрала боичките.“
Направихме си курабийки.

Щастливо е...