събота, 11 март 2017 г.

Моля те, изслушай ме...

„През годините, когато работех като психотерапевт, веднъж бях потърсен от родителите на 20 годишно момиче, което вече беше прекарало няколко месеца в отделение за психичноболни, където е била подложена на лечение с медикаменти и електрошок. Три месеца, преди да я доведат при мен, беше спряла да говори. В кабинета ми девойката беше влязла с придружител, защото отказваше да се движи сама. Тя се сви на стола, започна да трепери и заби поглед в земята. Опитвайки да се свържа с емпатия към безгласно изразените й чувства и нужди, казах: „Усещам, че си изплашена и искаш да се увериш, че тук си в безопасност да говориш. Така ли е?“
Тя не отговори, затова изразих своите чувства: „Много съм загрижен за теб и много бих искал да ми кажеш дали мога да кажа или да направя нещо, с което да ти помогна да се почувстваш в безопасност.“ Никакъв отговор. В следващите 40 минути продължих, като или отразявах нейните чувства и нужди, или споделях моите. Нямаше очевиден отзив, нито и най-малък признак от нейна страна за това, че е разбрала, че се опитвам да осъществя раговор с нея. Накрая й казах, че съм се изморил и искам пак да дойде.
Следващите няколко дена бяха като първия. Продължавах да фокусирам вниманието си върху чувствата и нуждите й, като понякога споделях с думи онова, което разбирах, а понякога го правех безмълвно. Понякога споделях и какво се случваше в самия мен. Тя продължаваше да седи, безмълвна и трепереща на стола си.
На четвъртия ден, след като продължаваше да не отговяря, аз се протегнах и хванах ръката й. Не знаех дали думите ми изразяват загрижеността ми, затова се надявах, че физическият контакт ще има по-голям ефект. При първото докосване мускулите й се напрегнаха и тя още повече се сви на стола си. Тъкмо щях да пусна ръката й, когато усетих съвсем леко отпускане, затова продължих да я държа. След няколко секунди усетих, че постепенно се отпуска. През следващите минути продължих да държа ръката й, като й говорех по същия начин, както през изминалите няколко дни. Тя пак не каза нищо.
Когато пристигна на следващия ден, изглеждаше още по-напрегната от първия път, но с малка промяна: извърна лице и протегна към мен свитата си в юмрук ръка. Първоначално не разбрах жеста й, но после открих, че в ръката си държи нещо, което иска да ми даде. Взех в ръце свитите й пръсти и ги разтворих. В дланта й имаше смачкана бележка, на която пишеше:“ Моля те, помогни ми да кажа това, което е вътре в мен!“. Бях истински въодушевен от този знак за желанието й да разговаряме. След още един час на окуражаване най-сетне произнесе първото си изречение- бавно и изпълнена със страх. Отразих обратно онова, което чух да казва, и видях, че се чувства облекчена. След това, бавно и със страх, тя продължи да говори. Година по-късно ми изпрати следните извадки от своя дневник:
„Напуснах болницата след масивна електрошокова и медикаментозна терапия. Това беше някъде през април. Предходните няколко месеца изцяло липсват от спомените ми, както и трите и половина години преди април.
Казват, че в периода, след като напуснах болницата, когато вече бях вкъщи, не съм се хранела, не съм говорела и по цял ден съм лежала в леглото. След това ме изпратиха при доктор Розенберг. Не си спомням много от следващите 2-3 месеца, освен че седя при доктор Розенберг и разговаряме.
Усетих, че при първата среща с него започвам да се „пробуждам“. Постепенно започнах да споделям с него нещата, които ме притесняваха- неща, които и в най-смелите ми сънища не бих могла да си представя да споделя някога с когото и да било. Спомням си колко много означаваше за мен това. Беше ми страшно трудно да говоря. Но д-р Розенберг беше загрижен за мен и го показваше, и аз исках да разговарям с него. Всеки път, когато успявах да изразя нещо от себе си, бях много щастлива. Спомням си как броях дните и дори часовете, които оставаха до следващата ни среща.
Научих и това, че не е толкова страшно да се изправиш срещу реалността. Все повече осъзнавам за колко много неща трябва да поема отговорност и да уредя самостоятелно.
Страшно е. И много трудно. И е много обезкуражаващо, когато въпреки всичките ми усилия все още се случва да се проваля. Но хубавата част от тази действителност е, че все пак срещам и прекрасни неща.
През последните няколко години научих колко е прекрасно да споделям мислите си с други хора. Мисля, че това е само едната част от нещата които научих. Когато разговарям с хората, които виждам и чувствам, че наистина ме слушат, и дори понякога ме разбират, се чувствам истински и дълбоко развълнувана!“
...                                               
Не спирам да се удивлявам на лечебната сила на емпатията. Отново и отново ставам свидетел на това, как хората се преборват с парализиращата сила на своята душевна болка, когато намерят пълноценен контакт с някого, който с способен да ги изслуша с емпатия. За да бъдем добри слушатели не се изисква да имаме познания в протичането на психологическите процеси, нито пък е необходимо да сме обучени психотерапевти. Това, което е от съществено значение, е да присъстваме- да бъдем заедно с онова, което се случва в човека, с неговите лични и неповторими чувства и нужди, които преживява в този даден момент.“


Маршал Розенберг „Общуване без агресия. Наръчник по ненасилствена комуникация“

сряда, 8 март 2017 г.

...Не съм те забравила;)...

Ти виждаш отвъд думите, отвъд етикетите...
Добро и лошо, красиво и грозно...
Очите ти виждат всичко такова, каквото е, не красиво или грозно.
За теб думите са „заклинания“ и затова много внимаваш как ги използваш...
Живееш без очаквания, носиш се по течението на живота,
Животът и смъртта са едно цяло
Затова не се страхуваш ...

Води те само вярата...и усмивката ти;)