събота, 8 април 2017 г.

За книгите, които прочетох последните 20 години

Занимавам се с личностно развитие вече 20 години. Това е моята тема. Прочетох книги, преживях семинари, но най-вече натрупах опит. Житейски. Успях сама, с помощта на преживяното и мислите, които то отключи в мен, да се нарисувам от начало, да загърбя огромна част от себеразрушителните навици, които носи всеки от нас и просто да съм. Спокойна и нормална. Усмихната. Аз не нося розови очила. Опитвам се просто да подчертая светлата страна на всяка случка или събитие в живота ми, както и в този на хората около мен в близкото и далечното ми обкръжение.
Прочетох много книги. Повече от 90 процента от тях не ми бяха полезни с нищо. Общо взето онези, които ми помогнаха, се броят на пръсти. Но те ми помогнаха наистина много. Една книга, както и един човек, няма значение дали е приятел, любим или терапевт, не могат да ни помогнат, ако ние не желаем сами. Но те могат да събудят това желание да си помогнем сами.
Аз винаги съм имала силно желание за живот, но съм  го приемала, какъвто е.
Книгите, които най-много ми помогнаха са:
„Алхимикът“ на Паулу Клоелю
„Как да преодолеем безпокойството и да се радваме на живота?“ Дейл Карнеги
„Излекувай живота си“ Луиз Хей
„Четирите споразумения на толтеките“ Мигел Руис
„ Общуване без агресия. Наръчник по ненасилствена комуникация“ Маршал Розенберг
Не мога да не спомена и филмът на Уейн Дайър "The shift".


Някои от тeзи източници даваха отговори на въпроса „Какво?“, но не навлизаха достатъчно в отговора на „Как?“ Много отговори намерих сама по пътя на опита, който понякога беше горчив и на висока цена. Но днес ...днес е спокойно в душата ми;)

Варненски истории

Кацнахме във Варна.
Вартбургът ни чакаше отпред.
Ели отлетя на Ботевата с баба на велодипед.
А на мойта среща всичко беше по масло и мед.
Баба върти палачинки страшни безчет.
Дядо с ударена глава
вика: „С туй дете къде ще му излезе краят?“.
Ели звъни по телефона „Помощ, д-р Мая“.
Мая вика:“ Не е нещо велико.
Малко лед с повече уиски.“

Айде чао, че вече изгубих дар слово...

събота, 11 март 2017 г.

Моля те, изслушай ме...

„През годините, когато работех като психотерапевт, веднъж бях потърсен от родителите на 20 годишно момиче, което вече беше прекарало няколко месеца в отделение за психичноболни, където е била подложена на лечение с медикаменти и електрошок. Три месеца, преди да я доведат при мен, беше спряла да говори. В кабинета ми девойката беше влязла с придружител, защото отказваше да се движи сама. Тя се сви на стола, започна да трепери и заби поглед в земята. Опитвайки да се свържа с емпатия към безгласно изразените й чувства и нужди, казах: „Усещам, че си изплашена и искаш да се увериш, че тук си в безопасност да говориш. Така ли е?“
Тя не отговори, затова изразих своите чувства: „Много съм загрижен за теб и много бих искал да ми кажеш дали мога да кажа или да направя нещо, с което да ти помогна да се почувстваш в безопасност.“ Никакъв отговор. В следващите 40 минути продължих, като или отразявах нейните чувства и нужди, или споделях моите. Нямаше очевиден отзив, нито и най-малък признак от нейна страна за това, че е разбрала, че се опитвам да осъществя раговор с нея. Накрая й казах, че съм се изморил и искам пак да дойде.
Следващите няколко дена бяха като първия. Продължавах да фокусирам вниманието си върху чувствата и нуждите й, като понякога споделях с думи онова, което разбирах, а понякога го правех безмълвно. Понякога споделях и какво се случваше в самия мен. Тя продължаваше да седи, безмълвна и трепереща на стола си.
На четвъртия ден, след като продължаваше да не отговяря, аз се протегнах и хванах ръката й. Не знаех дали думите ми изразяват загрижеността ми, затова се надявах, че физическият контакт ще има по-голям ефект. При първото докосване мускулите й се напрегнаха и тя още повече се сви на стола си. Тъкмо щях да пусна ръката й, когато усетих съвсем леко отпускане, затова продължих да я държа. След няколко секунди усетих, че постепенно се отпуска. През следващите минути продължих да държа ръката й, като й говорех по същия начин, както през изминалите няколко дни. Тя пак не каза нищо.
Когато пристигна на следващия ден, изглеждаше още по-напрегната от първия път, но с малка промяна: извърна лице и протегна към мен свитата си в юмрук ръка. Първоначално не разбрах жеста й, но после открих, че в ръката си държи нещо, което иска да ми даде. Взех в ръце свитите й пръсти и ги разтворих. В дланта й имаше смачкана бележка, на която пишеше:“ Моля те, помогни ми да кажа това, което е вътре в мен!“. Бях истински въодушевен от този знак за желанието й да разговаряме. След още един час на окуражаване най-сетне произнесе първото си изречение- бавно и изпълнена със страх. Отразих обратно онова, което чух да казва, и видях, че се чувства облекчена. След това, бавно и със страх, тя продължи да говори. Година по-късно ми изпрати следните извадки от своя дневник:
„Напуснах болницата след масивна електрошокова и медикаментозна терапия. Това беше някъде през април. Предходните няколко месеца изцяло липсват от спомените ми, както и трите и половина години преди април.
Казват, че в периода, след като напуснах болницата, когато вече бях вкъщи, не съм се хранела, не съм говорела и по цял ден съм лежала в леглото. След това ме изпратиха при доктор Розенберг. Не си спомням много от следващите 2-3 месеца, освен че седя при доктор Розенберг и разговаряме.
Усетих, че при първата среща с него започвам да се „пробуждам“. Постепенно започнах да споделям с него нещата, които ме притесняваха- неща, които и в най-смелите ми сънища не бих могла да си представя да споделя някога с когото и да било. Спомням си колко много означаваше за мен това. Беше ми страшно трудно да говоря. Но д-р Розенберг беше загрижен за мен и го показваше, и аз исках да разговарям с него. Всеки път, когато успявах да изразя нещо от себе си, бях много щастлива. Спомням си как броях дните и дори часовете, които оставаха до следващата ни среща.
Научих и това, че не е толкова страшно да се изправиш срещу реалността. Все повече осъзнавам за колко много неща трябва да поема отговорност и да уредя самостоятелно.
Страшно е. И много трудно. И е много обезкуражаващо, когато въпреки всичките ми усилия все още се случва да се проваля. Но хубавата част от тази действителност е, че все пак срещам и прекрасни неща.
През последните няколко години научих колко е прекрасно да споделям мислите си с други хора. Мисля, че това е само едната част от нещата които научих. Когато разговарям с хората, които виждам и чувствам, че наистина ме слушат, и дори понякога ме разбират, се чувствам истински и дълбоко развълнувана!“
...                                               
Не спирам да се удивлявам на лечебната сила на емпатията. Отново и отново ставам свидетел на това, как хората се преборват с парализиращата сила на своята душевна болка, когато намерят пълноценен контакт с някого, който с способен да ги изслуша с емпатия. За да бъдем добри слушатели не се изисква да имаме познания в протичането на психологическите процеси, нито пък е необходимо да сме обучени психотерапевти. Това, което е от съществено значение, е да присъстваме- да бъдем заедно с онова, което се случва в човека, с неговите лични и неповторими чувства и нужди, които преживява в този даден момент.“


Маршал Розенберг „Общуване без агресия. Наръчник по ненасилствена комуникация“

сряда, 8 март 2017 г.

...Не съм те забравила;)...

Ти виждаш отвъд думите, отвъд етикетите...
Добро и лошо, красиво и грозно...
Очите ти виждат всичко такова, каквото е, не красиво или грозно.
За теб думите са „заклинания“ и затова много внимаваш как ги използваш...
Живееш без очаквания, носиш се по течението на живота,
Животът и смъртта са едно цяло
Затова не се страхуваш ...

Води те само вярата...и усмивката ти;)

петък, 24 февруари 2017 г.

Вдъхновение от детството;)

Скоро писах тук, че отново започнах да свиря на пиано...детски песнички за Ели, леки такива. Но, скочих в дълбокото и си припомних наи-любимото ми парче. Ето резултата...

понеделник, 30 януари 2017 г.

Моите мисли напоследък

-Страховете ми са нереални, не са истина. Те са плод на неизлекуваните емоционални рани на онези, които са ме обидили, критикували и неподкрепили.
-Хората са различни и променливи и всеки е най-добрата версия на себе си винаги затова нека спра очакванията-към себе си, другите, както и нека спра да се опитвам да отговарям на очаквания. Нека да спра да категоризирам и лепя етикети.
-Всичко се случва за мое добро и аз ще разбера защо.

;) Очаквания и страхове


Нашата неувереност се дължи на обиди, критика и липса на подкрепа, които сме получили като деца от най-близките си. Те на свой ред са били обиждани от техните близки и т.н. Никой по пътя не е успял да прекъсне веригата на емоционалната болка и да разбере, че тези обиди не са истина, а са само неизлекуваната болка на по-възрастния, пренесена върху по-младото поколение  и в този смисъл нашата неувереност и страхове не са реални и основателни, защото се основават на думи, които не са истина. Ако разберем това, лесно ще се освободим от страховете си и ще простим.
Има и нещо друго: всеки човек дава най-доброто от себе си във всяка една ситуация. Просто някои не успяват да се справят с емоционалните рани и изтрещяват, стават престъпници, изнасилвачи, убийци. Хората за различни и това е напълно нормално.
В този смисъл всякакво категоризиране, стандартизация, определяне на норми за нормалност е противоестествено, но все пак прието като нормално. Всяко дете е отгледано в този модел и около него и към него се предявяват претенции и очаквания постоянно и то се учи, че да очаква и да отговаря на очаквания (от другите и от себе си), е нормално, въпреки че не желае да го прави. Това кара всеки от нас насилствено да забрави кой е и какво го вълнува (ако го вълнува нещо, което не е в нормата хаха) и после на стари години трябва да си спомняме кои сме и какви са нашите дарби и таланти.
Причината за очакванията е чист егоизъм в най-лошия смисъл на думата. Всеки си дърпа към килимчето и очаква света да се върти около него. Само че на света все още не се е родил онзи, който да покрие личните ни очаквания 100%. Що ли? Защото има само един такъв индивид и това сме ние самите. Всеки друг е различен и съответно няма как да реагира абсолютно винаги, както ние желаем и това ни наранява. Истината е, че само ние можем да си дадем 100% тово омиротворение и спокойствие на душата. Макар и приети като обществена норма, очакванията не са естествени и нормални. Да, ние трябва да се съобразяваме със закона, но от там нататък сме свободни да сме себе си, независимо от мнението на мама, тати или тъщата;). Децата обаче никои не ги пита...айде в стадото и толкоз...Ако разберем всичко това и приемем хората като различни и уникални, всеки действащ винаги по най-добрия възможен за него начин, ние ще спрем да очакваме от себе си и другите, ще спрем и да се мъчим да отговаряме на очаквания, съответно да сме разочаровани и ще бъдем много по-спокойни и щастливи. Ще уважаваме хората около нас и ще ценим живота с истинска благодарност. Всеки момент, в който се дразним, чувстваме се обидени, наранени, засегнати и всички подобни състояния означава само едно: че сме имали очаквания, от които трябва да се освободим. Не е задължително, разбира се, но това ще ни направи по-щастливи;)
Обещавам!;);)J



вторник, 24 януари 2017 г.

Не ни е нужно търпение

Точно така, не ни е нужно търпение. За мен търпението е нещо, което правим насила...търпим ситуации и хора, които не разбираме, нараняват ни и т.н....Друг е номерът на китайката;) Да разбираме....за осъзнаем, че всеки е различен от нас и от другите и дори някои хора да изглеждат точно като нас, нормално е да мислят и реагират различно. Хората са просто различни, не непременно по-добри или по-лоши от нас, просто различни. И ако някой днес ни е разбрал и подкрепил, то утре може и да не го направи и това си е напълно негово право. Тук имам предвид най-вече хората от близкото ни обкръжение, защото имено към тях най-лесно изграждаме очаквания, а не бива. Очакванията са прехвърляне на отговорността за собственото ни щастие на друг. Щастието ни си е само наше задължение. И ако някой ни „натиска бутоните“, това трябва да ни накара да се замислим, защо не го приемаме и той ни ядосва. И в момента, в който разберем и усетим, че наистина няма никакъв проблем хората да са различни от нас и приемем този факт, ще ни е леко и няма да имаме нужда да проявяваме търпение. 

понеделник, 23 януари 2017 г.

What does it mean to forgive?


Основният ни проблем;)

Днес си мисля, че егото ни е основният проблем ...и едновременно решение. Да се погрижим за себе си, да сме щастливи, е важно, за да даряваме грижа и на околните, но....егото е онова, което ни кара да очакваме, да мислим, че мъжът до нас ни е длъжен с нещо..да се обиждаме, когато светът не се движи с нашата динамика. Е, важно е да осъзнаем, че никой с нищо не ни е длъжен в този живот и ако някой ни е дал нещо днес, утре може да се държи и като прасе...напълно негово право си е. Дори и това да е собствената ни майка. Да, ако не обичаме децата си и не ги обгрижваме, това създава дефицити в тях, които цял живот те се чудят как да компенсират, но....това не променя ситуацията. Никой не е длъжен на никого. А ако някой не може да е грижовен, по-добре да не тръгва по пътя на родителството.

понеделник, 16 януари 2017 г.

Да го направим...като италианците;)

Неделя, някъде към 2 часА следобед. Голяма маса, едва побираща обяда. Прекрасен аромат на паста. Водни чаши, пълни с червено вино. Пъстър смях. Разговори....наслада;)

Това прави всяка средностатистическа сицилианска фамилия всяка седмица в този ден и час. 10-15 човека...който е успял е дошъл...деца, внуци, че и правнуци;)

Няма нищо по-прекрасно от това всички да са здрави и да са около масата. И не че винаги във всяко семейство всички се разбират перфектно, но точно тези събирания сплотяват, карат хората да забравят различията, да се извисят над ежедневното и злободневното и просто да се радват на живота и всички негови представители.

Напоследък и моето семейство се събира често. Хубаво е. Никога нищо в живота не е перфектно, но е прекрасно да сме здрави и да се уважаваме, да имаме какво да си кажем като сме заедно, да се посмеем и ....да продължим нататък;)

неделя, 15 януари 2017 г.

When it just feels ...nice;)

Прекрасен зимен ден. Обедно слънце. Парка, пълен с дечица. Смях и снежни човеци. Зимата си има и прекрасна страна;)...

събота, 14 януари 2017 г.

Всичко е любов

Интересно, но не бях гледала този хубав български филм. Онова, което ме впечатли, е как го обичаше тя. Толкова модерната днес БЕЗУСЛОВНА любов, която се среща толкова рядко, е толкова видима. Дали той беше идеалния? Най-прекрасния? Веднъж не му каза лоша дума, упрек, обида. Това е просто филм? В живота няма безусловна любов? А филмовите истории не са ли стъпили на реални? Толкова ли е трудно да обичаме по този начин? 

What do you want for yourself…just for yourself?”…”To be a good person.”



Достатъчно често в живота си се връщам към един филм от тийнейджърските си години „Защо тъгува Гилбърт Грейп? (What's eating Gilbert Grape?)“ и точно към тази реплика „Какво искаш за себе си в твоя живот?“ „Да съм добър човек.“ Любимата ми реплика от един любим филм. Толкова е относителна добротата. Винаги ще се намери някой да не е доволен от теб по някаква причина, но...важното е, че ти в сърцето си да знаеш, че наистина си добър, наистина даваш най-доброто от себе си, дори, когато грешиш. 

петък, 13 януари 2017 г.

„И кое му е тежкото на живота?“...


питам аз;).
Днес прочетох нещо из FB, което ме провокира за този текст. Нещо в смисъл, че детството било хубаво, защото било безгрижно. А после....тежък живот...ужас, ужас...
Първо, много деца, наистина много, имат тежко детство. Те са жертва на неадекватни родители, които им прехвърлят собствената си неувереност и страхове, вместо да се научат да се справят с тях. Всъщност всеки човек има травми от детството, които са първопричина за по-късни психологически бариери, страхове и травми. И донякъде е нормално да е така, защото всеки родител греши. Въпросът е да се учим от грешките си и да даваме най-доброто от себе си, но и това е относително. Някои успяват доста по-добре от други да намерят спокойствието и вътрешния баланс...Да не говорим, че децата са толкова чувствителни и усещат всичко...усещат кога сме тъжни, неуверени, самокритични...вси-чко;)

В този смисъл детството не е някакъв период, в който носим розови очила. Децата са чувствителни, проницателни и ако няма кой да им отговаря на въпросите спокойно и да им дава безмълвна и пълна подкрепа, те могат и да загубят посоката. Оцеляват само истински силните и мъдрите.
Ако пък родителите се опитват да спестят всичко и са поели целия товар, пак не е добре. Родители, които държат децата си под похлупак и ги поставят в изкуствена среда без проблеми, на практика не им правят услуга. Защото, утре, когато децата останат сами, няма да знаят откъде им е дошло.

Идеята е според мен не да спестяваме на децата, а да ги научим да запазват спокойствие във всяка една ситуация, включае болести, смърт и т.н.... Как ли? Като ние се научим да запазваме спокойствие. Няма смисъл да спестяваме проблемите на децата, но ако ние се научим да не се паникьосваме, децата ще се чувстват спокойни и ще се научат, следвайки нашия пример, да са спокойни. Това е най-ценното, на което можем да научим малките;) Без лъжи и маски...с отворено сърце....и да, всеки греши, родител, дете...всеки и е важно да си признаваме грешките и да казваме "Извинявай!"

вторник, 3 януари 2017 г.

неделя, 1 януари 2017 г.

Любимите ми сентенции

Вярвам, че единствената истинска религия е да имаш добро сърце.

Светът се променя от твоя пример, не от твоето мнение.

И другата година ще е същата, ако ние не сме различни.

Парите не променят хората. Те показват истинската им същност.

Вярата в безграничните ни възможности е вятърът, който държи хвърчилото ни винаги горе.

Обичай себе си и вярвай в чудеса.

Аз мога всичко.

Всичко се случва за мое добро и аз ще разбера защо.

Последното ми е най-любимо;)


Последните четири са от Юли Тонкин, останалите са с източник фейсбук.

Магия е...

От дете обожавам бенгалски огън, не само в новогодишните нощи, но и през цялата година. Вълшебни няколко мига. Звука от изгарящата клечица, приказните звездички в тъмнината, които се отразяват в очите на Ели, топлината...Затваряш очи и си пожелаваш нещо, което сърцето ти най-силно желае;) Прекрасно е. Тази вечер ще запалим по един с Ели и Дидо и ще изживеем магията. Моментите са толкова важни и значими, колкото ние решим. Нещо съвсем обикновено може да се превърне в повод за наслада и удоволствие. Мда....преди време Жбета ми каза, че съм кралицата на малките удоволствия,  yessss;) Малките-големи моменти....