понеделник, 23 февруари 2015 г.

В какво вярвам?

   Всичко, което съм написала тук досега, съм го мислила. Или поне така съм си мислила;). Но...много от нещата не са станали част от мен завинаги. За някакъв период може би. Имало е седмица, в която съм била супер позитивна, седмица, в която съм простила на всички за всичко, седмица, в която съм повтаряла колко съм благодарна....Не всяко нещо, което съм написала, го прилагам на практика винаги. Забравям, обърквам се, оплитам се. Ще кажете „ Нормално е“....не, не е нормално. Човек е длъжен да застава зад думите си завинаги. Така че искам от тук насетне да го правя.
   Този текст, който ще прочетете сега, е онова, в което вярвам истински и дълбоко...
   Спокойна съм- давам най-доброто от себе си във всеки момент на всеки ден. Там съм, присъствам винаги с всяка своя клетка. С всяка своя мисъл и дума. Когато съм сама и когато разговарям, без значение с кой.
Винаги съм себе си. Понякога се поглеждам отстрани и дори онова, което видя, да не ми хареса, съм искрена. Силна съм и се гледам в очите. В сърцето. С любов. Без страх. Дори и да усещам, че започвам да губя спокойствието си, го намирам винаги ....сама, без помощ.
   Вярвам в доброто и усещам интуитивно добрите хора. Приемам онова, което ми дават, но се справям сама със себе си. Търпение и вяра. Днес винаги е по-добре от вчера.
   Плувам по течението на моята река. Не задържам нищо и никой при себе си.
   Наслаждавам се на пътуването. Вземам своите решения и заставам зад тях. Постигам всичко, което искам.
   Аз съм мястото, от където започва моя свят. Аз и моята душа. Силата и мъдростта са винаги в мен да ми помагат...

четвъртък, 19 февруари 2015 г.

Щастливи сълзи за Никола и Левски

   Днес цял ден си мисля за Левски. Много работа е свършил този човек. Нищо, че и него се опитаха да го оплюят.
   И изведнъж, така, както не гледам новини, попаднах на един репортаж, който ме разплака. От щастие.
   Браво на Мария Милкова. Коя е тя ли? Репортер на Нова ТВ. Прекрасен репортаж. Браво и на Никола. Едно дете, което е научено да изразява емоциите си. Това ми направи най-силно впечатление. Едно дете, на което мама и татко не са му казвали, че момчетата не плачат. Голямо браво...
   Това е линк към емисията новини, Никола е на 3 тата минута;)
   Ето какво си казаха Мария и Никола, но е по-добре да го гледате, за да видите прекрасната емоция на детето.
„-Защо се разплака?
-Много ми е тъжно.
-Защо?
-Той е велик човек и не трябваше да бъде обесен. Не е честно. Той е бил много скромен и най-вече дисциплината...той е искал да има дисциплина в неговите комитети.
-А мислиш ли, че в момента хората са такива?
-Не. Аз искам да кажа на всички хора, че те трябва да станат като Васил Левски, да спазват законите и да се саможертват за собствената си страна.“
   Без коментар.

сряда, 18 февруари 2015 г.

За търпението

   Все повече усещам, че да съм търпелива е един от най-големите уроци, които имам да науча в този живот.
   Емоциите ми са в силен конфликт с търпението. ...ще се науча...
   Постоянно имам знаци да проявя внимание към това да съм по-търпелива. Например в неделя гледах един филм- „Like crazy”- любовна история...момчето подари на момичето гривна с надпис „Patience”…е да ми избоде очите ли това „търпение“, че да осъзная, че е необходимо да съм по-търпелива???;)

За истинските писма и компромисите в любовта

   Помните ли хартиените писма? Днес май никой не ги използва. Освен мен.  Едно време хората са чакали месеци, за да получат такова писмо. Били са много търпеливи.
   Днес е друго. Пишеш съобщение в интернет на едно от 1000-тa възможни места и изискваш незабавен отговор. Бре...
   Никой не е готов да чака човека, който обича.
   Дори и да е готов, въпросният щастливец няма да му повярва. Не че това има значение. Важното е аз да си вярвам;).
   Изобщо някой готов ли е на компромиси в любовта и докъде трябва да стигат те?
   Според мен, ако човек се познава достатъчно и е наясно с личните си приоритети и тези „компромиси“ не се бият по никакъв начин с приоритетите му, проблеми няма. Чакаш си кротичко. Чакаш, защото с цялото си сърце вярваш в онази любов, която усещаш със сърцето си, сигурен си, че съществува. Ти само си вървиш към нея с малки стъпчици.
   ...Пазя един дървен сандък с всички писъмца, картички и набързо написани бележчици, които съм получавала през годините. И някои, които съм писала, но те никога не са стигнали, където трябва. И някои други спомени са ми там.  
   Никога няма да спра да пиша писма...на хартия;)

неделя, 15 февруари 2015 г.

Нежност

   Копринено меки шалове летят в небето
   Тюркоазена красота…
   Един от тях пада и обгръща душата ми.
   Нежност…
   Слънцето изгори следите от вчерашната буря и изглежда сякаш нищо не      е било.
   Но всичко остава записано в собствената ни история, нали?
   Мамо, ела да направим картина от мидички. Добре, момичето ми. Усмихва    се и ме хваща за ръката. Нежност…
   Животът е прекрасен, стига да знаем как да обичаме, най-вече себе си…
   Без очаквания, но с много добри намерения и отворено сърце. Винаги…
   А бурите, те винаги ще са там и винаги ще отминават, нали?

събота, 14 февруари 2015 г.

Ангелски криле

Вървя по морския бряг.
Опитвам се да уловя с поглед една падаща звезда.
Шалът, с който съм се загърнала, се вее от вятъра.
А в главата ми е пълно с нежни мисли.
Кой ме научи да обичам толкова толкова много, кой и кога...
Кой ме научи да се чувствам толкова обичана?
Усмихвам се...
Топло ми е на душата.
Разхождам се по плажа.
Идвам тук всеки път, когато изживявам подобни настроения и вътрешни състояния.
Моите малки женски тайни, моите огънчета, които ме държат жива.
А сърцето ми е пълно с любов...
Вървя по пустия плаж...
В далечината и мъглата се доближава твоят силует.
Държиш шарено хвърчило...за мен...;)
Прегръщаш ме нежно и ми прошепваш нещо съвсем тихичко.
После се затичваш с хвърчилото, аз след теб...
Ръцете ни се преплитат...
Падаме на пясъка.
Един слънчев лъч пробива мъглата и рисува сърце върху теб.
Аз лежа на гърдите ти.
Галя те по лицето.
Ти се навеждаш към мен...

събота, 7 февруари 2015 г.

Приказка в бяло

   Вчера валя най-красивият сняг от много години насам. Бял, пухкав, тежък и прекрасен. Особено, когато дойде вечерта и на светлината на уличните лампи се виждаше колко красиво пада и се трупа по дърветата. В такива моменти е толкова приказно красиво. Вечерта, когато у дома утихна, с книга в ръка, стоях до прозореца и му се наслаждавах. Точно пред прозореца ми е моето дърво....една върба, която знае всяка моя тайна...която е изтрила всяка моя сълза и познава всяка моя усмивка. Беше преобразена, като нарисувана от художник и ...бяла. Каква прелест. Изтичах навън и легнах, така че в снега остана очертанието на тялото ми…като човече от сняг. Не го бях правила от толкова време…всъщност от дете;). Краката ми се намокриха, но бях толкова безумно щастлива. ….

четвъртък, 5 февруари 2015 г.

За хората, които ме вдъхновяват

   Този пост отдава почит и уважение на хората, които ме вдъхновяват. Кои са те ли? Ами всички онези, в които има желание за живот, енергия да са, пламъче в очите.
   Хората с чувство за хумор и самоирония.
   Добронамерените хора, които искрено желаят да ти помогнат с нещо дребно или по-голямо.
   Хората, които без значение от годините (особено тези на повече години;), са усмихнати и ведри и имат желание за живот.
   Чувам всички да се оплакват, че такива хора нямало…така ли, а защо в моя живот има само такива или поне 90% са такива?
   Аз мисля, че изцяло зависи от нас с кого да общуваме и каква енергия да привличаме.
   И друг път съм споменавала за лекарите в моя живот и как съм си подбрала страхотни специалисти и страхотни хора. Само един пример: д-р Константин Ташков. Той отговаря на всички гореописани характеристики, умножени по 100.
   Държавата ни била смотана, хората били зависливи. Е къде пък го видяхте това? Утре сутрин като се събудите, направите си едно кафе и погледнете изгрева…или небето, ако не ставате рано. Ако кафето ви горчи, елате, аз лично ще ви направя хубаво кафе и още повече, ще го изпиете в добра компания. Но ….аз мога толкова….другото си зависи от всеки един от нас;
   Нужно е малко желание и повече вяра;).

За силата на емоцията

   Емоциите идват като реакция в отговор на нашите мисли, породени от определени събития в живота ни. Някои от нас са по-емоционални, други не чак толкова. Някои показват емоциите си, други ги крият.
   Лично аз съм емоционално същество. Не крия своите емоции никога. Изразям ги или директно, а в редките случаи, когато това не е възможно, пиша, рисувам, творя, слушам музика…
   Емоциите много ми помагат да съм себе си тогава, когато е необходимо да почувствам и усетя дълбоко един човек или една ситуация, да я преживея дълбоко.
   Да плачеш от емоции опрелено може да е много пречистващо.
Но….понякога емоциите ми пречат…тогава, когато са негативни, тогава, когато усещам как „запалвам“ от много малко. И, вярно, има хора, които много обичат, когато усетят, че си такъв типаж, да те провокират, но това определено не е извинение да си изпускаш емоцията, защото няма да те накара да се почувстваш по-добре. Отговорът не е и да я задържаш в себе си, защото тези натрупвания вътре в нас не водят до нищо добро. Отговорът е просто да променя реакцията си в подобни ситуации. Отвътре, дълбоко в мен…Възможно ли е това? Ще ви отговоря, но не сега;).


понеделник, 2 февруари 2015 г.

Kлючове към щастието: важните въпроси

   Кои са важните въпроси, на които е необходимо да си отговорим, ако сме тръгнали към своето щастие, хармония и вътрешен мир:
   Имам ли желание да живея в дълбок вътрешен мир?
   Наясно ли съм, че постигането на вътрешен мир изисква време, желание, мотивация и търпение?
   Наясно ли съм, че е необходимо да поема отговорност за абсолютно всяка своя дума, мисъл, действие и за начина, по който се чувствам във всеки момент?
   Наясно ли съм, че е необходимо да се сблъскам с най-болезнениете спомени от миналото ми, да съм изцяло честен към себе си и да дам прошка на себе си и на онези, които са ме наранили в миналото?
   Наясно ли съм, че е необходимо да познавам себе си, онова, което ме вдъхновява, моите умения и силни страни, както и моите страхове?
   Ето това според мен са пет от най-важните въпроси по пътя към собственото ни щастие.