четвъртък, 29 януари 2015 г.

Ключове към щастието: отговорност

   Във времето, в което живеем, масово се приема за стандарт инстинктивното търсене на вина извън нас. Извън търсенето на вина, дотолкова сме свикнали да се уповаваме на външния свят, че като останем сами за повече от 5 минути, започваме да говорим по телефона, да си пишем с някой в интернет и т.н. За търсенето на позитивни емоции и удоволствия отново разчитаме на външни помощници: на шоколада, алкохола, наркотиците, секса, на някой, който чакаме да дойде и да ни каже 2 мили думи. Звучи страшно да сме толкова зависими от външния свят, но така живеят огромна част от хората в наше време. Изключенията са наистина малко. Последиците: зависимости, тревожност, страхове да не изгубим близките си, очаквания и свръхпривързаност. И всичко това отново се приема за нормално, но постоянния стрес и несигурност на този тип живот е убийствен. Ако кажеш, че си под стрес никой няма да го приеме като ненормално, точно обратното, ако си много балансиран и в мир със себе си, ще бъдеш някаква „бяла лястовица“.  
   Как да променим тази ситуация в своя полза? Просто е необходимо да поемем отговорността за живота си: да осъзнаваме, че ние определяме и сме отговорни за всеки свой избор- за това какво вършим, казваме и мислим всяка секунда от живота си, за това как се чувстваме; да се научим да не се опитваме да прехвърляме вината на другите, колкото и да сме свикнали да го правим. Това е изключотелно трудно- да промениш статуквото и навиците си, изграждани години. Необходимо е да сме дълбоко осъзнати, да имаме желание и мотивация. Да се познаваме добре, да знаем какво искаме от живота и да го постигаме. Да се обърнем навътре към себе си и да потърсим отговорите на въпросите си там. Да се научим да се радваме и на собствената си компания.
Да поговорим малко за последиците от прекаленото обвързване с външния свят…
   Искам да обърна специално внимание на отношенията с хората, близки на сърцето ни. Няма лошо да си емоционално обвързан със своите близки, да ги обичаш, да им даваш, онова, което искаш и можеш, но да имаш определени очаквания към тях, изисквания, да им търсиш сметка за това, което те ти дават или не ти дават, води до разочарования и болка. Всеки дава онова, което иска и може да даде. Точка. Ако си изградим тази нагласа, ще се радваме и ценим високо вниманието на другите, ще се научим да бъдем истински благодарни...и познайте...ще започнем да получаваме повече, защото на всички ще им е приятно да си общуват с някой, който не изисква. Хората не обичат да ги притискат и да им ограничават свободата.
   Свръхпривързаността води до постоянната тревожност да не изгубим близките, на които разчитаме. Ако осъзнаем, че ние нямаме нужда от външна подкрепа, защото сме достатъчно силни да се справим в абсолютно всяка ситуация, тази тревожност ще изчезне и ще бъде заменена от спокойствието, че ние даваме всичко най-добро от себе си винаги, останалото просто не зависи от нас.
   Развиването на зависимост към някаква субстанция също е сложен казус, ако вече тялото ни не може без нея, ще имаме нужда от промяна на мисленето в посока поемане на отговорност, но и от лекарска помощ, за да може тялото ни също да се върне в своя „здрав вид“. 

   Така че нека не губим повече време и да поемем управлението на кораба;).



събота, 10 януари 2015 г.

Когато ние никога не сме виновни за нищо;)

   Toва е едно съвсем мъничко въведение към една много голяма и важна тема. Темата за зависимостите. Наскоро попаднах в една ситуация, която ме провокира да се замисля и както нямах намерение да пиша скоро в блога, ето че се ражда вече този пост.
   Външно и вътрешно ориентираните хора. Сега ще обясня.
   Живеем в свят, в който всеки търси вината за всичко извън себе си. Това е егоистичната ни природа. И това води до големи проблеми. Води до това, че ние се стремим към собствената си хармония и вътрешен мир, разчитайки на външни средства- на друг човек, на шоколада;), на алкохола, на наркотиците и т.н...
   Ако трябва да съм честна и аз попаднах наскоро в ситуация, с която позволих друг човек да определи начина, по който се чувствам. Не бива така. Следва продължение.

неделя, 4 януари 2015 г.

Ключове към щастието: благодарността

   Защо ни е да сме благодарни?
   Благодарността е чувство, което означава, че ценим живота си и всичко в него. А ако ценим живота- ние намираме смисъл да живеем и много трудно бихме изпаднали в дупка..просто намираме траен покой в душата си. Ето защо да сме благодарни;).
   Кой може да бъде благодарен?
   За да сме благодарни, на първо място ние трябва да сме по-малко егоисти, което в наши дни се среща все по-рядко.
Интересно е, че повечето хора се стремят абсолютно съзнателно към своето собствено материално благополучие, а дори и по изключение да се стремят и към това да са щастливи чрез по-осъзнат живот, търсейки духовни ценности, наистина рядко се среща някой, на който да му пука поне малко за другия. Някак не е на мода. Едва ли не, ако ти пука за другия, си наивник и глупак.
   Да, обаче, да ти пука за другия е част от твоето собствено щастие. Не живеем сами на Земята. Всички процеси са двустранни. Даваме и получаваме. Общуваме. Обичаме. Във всички тези действия има въвлечени и други хора, освен нас.
   Всеки жадува да се чувства обичан. А от кого, ако никой не желае да обича? Но явно, че хората държат не толкова да са обичани, колкото да са материално обезпечени. Явно за тях това е щастието. Изглежда, животът ни стана прекалено материален, всичко се купува с пари. Така изглежда само. Парите са хубаво нещо, но те вървят ръка за ръка с всичко останало според мен.
   Има и едно друго много интересно явление- почти всеки приема онова, което има, както и близките хора в живота си, за даденост. Все едно винаги са били там и винаги ще бъдат. Не ги оценява. Не е благодарен, че ги има. А те са неговото най-ценно.
   Обикновено хората се научават да ценят повече живота, ако им се случи нещо по-голямо, някакъв прелом и някакси това събитие им отваря очите колко преходно е всичко и как наистина трябва да ценим онова, което имаме. Някои се разболяват, други губят близките си...Защо трябва да се стигне дотам...просто не виждаме знаците на съдбата и тя в един момент е принудена да ни поднесе нещо, което няма как да не видим.
   Много често срещам някакви абсурдни текстове в интернет, които съветват да си правим списъци, за нещата, за които сме благодарни, да повтаряме някакви безумни съждения....Е, добре, ти ако не вярваш в нещо, като го повториш 100 пъти, ще започнеш ли да му вярваш повече.
   Може би ако започнем от там да бъдем себе си, да се познаваме по-добре и да не изневеряваме на себе си, това ще ни накара да ценим малко повече всичко и всички наоколо. Това е!

Неделя сутрин...


събота, 3 януари 2015 г.

Детски спомен: Бианка

   Понякога в съзнанието ми изплуват различни случки или просто детайли от случки от детството ми. Правя различни асоциации и имам "deja vu".
   Taка наскоро си спомних една история с Бианка, моята братовчедка-сестра с  12 години по-голяма от мен...
   Тя точно беше родила Петко, аз да съм била на 8 или 9. Кръстиха детето в Драгалевския манастир, а партито беше в "Щастливеца" на Витоша. Помня дългата маса с гостите и цялото безкрайно ядене и пиене.
   На връщане от купона, Бианка седна до мен и слизайки надолу към града, колата ни се озова на едно приказно място, където се виждаше цяла София, толкова красиво осветена. Спряхме за миг, тя ме държеше за ръката и ме галеше по лицето, като ми каза "Виж колко е хубаво".
   Приказно красиво...
   От тогава не съм ходила на това място...

Лина...

   Този пост чака много отдавна. Отлежава като старо вино в съзнанието ми. Но след днешния "взрив" се излива доста лесно от мен.
   Лина е някой, за който ми е трудно да дам определение. А и кому е нужно. Близък на душата ми човек. Много близък. Не се сещам за някой, който да разбира по-добре всички мои нови, налудничави идеи, страсти и творчески стремежи. Без изключение тя разбира винаги всичко. Разбира душата ми;).
   Познаваме се вече 18 години. Тя беше най-хубавото нещо, което ми се случи в ранните ми студентски години, които бяха абсолютно налудничави и лишени от смисъл. Минали сме през всички етапи на приятелството - от чисто момичешки шушукания, хилене и обсъждане на какви ли не мъжки индивиди до истински, задълбочени и смислени дискусии за...абсолютно всичко. Прекрасни моменти, пътувания и споделяне на много прекрасни моменти. Случки, случки, случки. Катерене на скалите на Камен Бряг, разходки в нощна Будапеща (Недялко, Недялко...), плажа във Варна, дискотека в Свищов. Като че ли нямаме някакви тежки моменти, които да сме споделяли в прекия смисъл, но толкова силно сме се подкрепяли за косвени такива в живота на другия (другата), че това ни е давало много сили. Тя ме снима на сватбата ми (и на двете сватби, между другото). ..велико...
   Защо споделям всичко това тук...ами защото се гордея с нея. Да. ГОРДЕЯ СЕ, че тя израсна чисто човешки, свърза си душата с едно изключително момче и е щастлива. Радвам се, че съм част от живота й и тя от моя.
   Днес се видяхме и може би тази среща породи поста ми. Смяхме се като не знам...беше велико...но сме имали и доста по-"велики" изживявания.
   Искам пак да попътуваме заедно, защото и двете обичаме този процес и знаем как да му се насладим...до дупка. А после...ще има пост в блога...).