четвъртък, 29 октомври 2015 г.

С усмивка на прага на есента

   Има една такава тъга в есента. И романтика. Много е лесно човек да се подхлъзне към депресията при първото застудяване, особено ако до онзи ден сме си шляпали по джапанки. Как да преодолеем "зимното часово време"? Най-сигурно е според мен, ако останем съсредоточени върху собствените си цели, касаещи работата ни, личния ни живот, семейството ни. Аз например имам списък със знания, които искам да усвоя, езици, които да говоря, филми, които да гледам, места, които да посетя. Този списък ме вълнува истински.. Да, неприятен е студът навън, дъжда, снега..., но просто можем да си облечем топли дрехи и да излезем. Какво толкова. А и аз имам няколко изпитани средства за спешни случаи: любима музика, танци, смях...Всеки има такива средства, номерът е да знае кои са те и да ги прилага, за да се измъкне от трудните моменти в собствения си живот. Искам да напомня, че истински успешните хора не се вляят ни най-малко от болести и неуспехи и независимо какви трудности имат в живота си, те продължават да гонят личните си успехи:).

петък, 9 октомври 2015 г.

За живота и писането

   Животът е хубаво нещо...много хубаво. Наистина най-якото е просто да се кефиш как живееш...т.е. да си себе си, да правиш онова, което ти допада. Нямам предвид по цял ден нищо да не правиш...;), а просто наистина да си наясно със себе си, с това с какво ти е интересно да се занимаваш, какъв човек искаш да бъдеш и да си такъв...без компромис. Това те прави безкрайно спокоен и щастлив. Същото се отнася и по отношение на хората, с които си общуваш: за мен те са много ценни, много малко на брой и всички до един много достойни (не достойни да си комуникират с мен, хаха..., още не съм станала толкова важна...достойни са като хора, просто защото също са себе си и това ги прави щастливи.
   Изведнъж след толкова години писане някак се изморих да пиша. Може би това се случи покрай завършването на магистърската ми степен и хилядите писмени работи, които написах. В тях отново бях изцяло себе си, но просто това гонене на срокове и писане по нощите и малките часове, колкото и приятно, романтично и яко да беше, малко ме поизмори. Но май идвам на себе си и влизам във форма. Юхуууууууууууууууууууу;););)

понеделник, 2 март 2015 г.

Менис

   Д-р Менис Юсри е сравнително популярна фигура сред хората, които се интересуват от духовно развитие в България. Води семинари към фондация „Същност“. Била съм на един такъв преди години.
   На мен лично той ми въздейства силно и научих много от него, вдъхнови ме. Може би защото ми напомни за друг много по-близък за мен човек, който ми помогна да преодолея собствените си страхове и бариери, да приема миналото си, да простя на миналото и да бъда себе си.
Всъщност това, което ми въздейства най-силно, е неговият глас. Наскоро попаднах на едни негови аудио клипчета на различни теми, доста приятни според мен. Споделям ги: http://essence-foundation.podomatic.com

понеделник, 23 февруари 2015 г.

В какво вярвам?

   Всичко, което съм написала тук досега, съм го мислила. Или поне така съм си мислила;). Но...много от нещата не са станали част от мен завинаги. За някакъв период може би. Имало е седмица, в която съм била супер позитивна, седмица, в която съм простила на всички за всичко, седмица, в която съм повтаряла колко съм благодарна....Не всяко нещо, което съм написала, го прилагам на практика винаги. Забравям, обърквам се, оплитам се. Ще кажете „ Нормално е“....не, не е нормално. Човек е длъжен да застава зад думите си завинаги. Така че искам от тук насетне да го правя.
   Този текст, който ще прочетете сега, е онова, в което вярвам истински и дълбоко...
   Спокойна съм- давам най-доброто от себе си във всеки момент на всеки ден. Там съм, присъствам винаги с всяка своя клетка. С всяка своя мисъл и дума. Когато съм сама и когато разговарям, без значение с кой.
Винаги съм себе си. Понякога се поглеждам отстрани и дори онова, което видя, да не ми хареса, съм искрена. Силна съм и се гледам в очите. В сърцето. С любов. Без страх. Дори и да усещам, че започвам да губя спокойствието си, го намирам винаги ....сама, без помощ.
   Вярвам в доброто и усещам интуитивно добрите хора. Приемам онова, което ми дават, но се справям сама със себе си. Търпение и вяра. Днес винаги е по-добре от вчера.
   Плувам по течението на моята река. Не задържам нищо и никой при себе си.
   Наслаждавам се на пътуването. Вземам своите решения и заставам зад тях. Постигам всичко, което искам.
   Аз съм мястото, от където започва моя свят. Аз и моята душа. Силата и мъдростта са винаги в мен да ми помагат...

четвъртък, 19 февруари 2015 г.

Щастливи сълзи за Никола и Левски

   Днес цял ден си мисля за Левски. Много работа е свършил този човек. Нищо, че и него се опитаха да го оплюят.
   И изведнъж, така, както не гледам новини, попаднах на един репортаж, който ме разплака. От щастие.
   Браво на Мария Милкова. Коя е тя ли? Репортер на Нова ТВ. Прекрасен репортаж. Браво и на Никола. Едно дете, което е научено да изразява емоциите си. Това ми направи най-силно впечатление. Едно дете, на което мама и татко не са му казвали, че момчетата не плачат. Голямо браво...
   Това е линк към емисията новини, Никола е на 3 тата минута;)
   Ето какво си казаха Мария и Никола, но е по-добре да го гледате, за да видите прекрасната емоция на детето.
„-Защо се разплака?
-Много ми е тъжно.
-Защо?
-Той е велик човек и не трябваше да бъде обесен. Не е честно. Той е бил много скромен и най-вече дисциплината...той е искал да има дисциплина в неговите комитети.
-А мислиш ли, че в момента хората са такива?
-Не. Аз искам да кажа на всички хора, че те трябва да станат като Васил Левски, да спазват законите и да се саможертват за собствената си страна.“
   Без коментар.

сряда, 18 февруари 2015 г.

За търпението

   Все повече усещам, че да съм търпелива е един от най-големите уроци, които имам да науча в този живот.
   Емоциите ми са в силен конфликт с търпението. ...ще се науча...
   Постоянно имам знаци да проявя внимание към това да съм по-търпелива. Например в неделя гледах един филм- „Like crazy”- любовна история...момчето подари на момичето гривна с надпис „Patience”…е да ми избоде очите ли това „търпение“, че да осъзная, че е необходимо да съм по-търпелива???;)

За истинските писма и компромисите в любовта

   Помните ли хартиените писма? Днес май никой не ги използва. Освен мен.  Едно време хората са чакали месеци, за да получат такова писмо. Били са много търпеливи.
   Днес е друго. Пишеш съобщение в интернет на едно от 1000-тa възможни места и изискваш незабавен отговор. Бре...
   Никой не е готов да чака човека, който обича.
   Дори и да е готов, въпросният щастливец няма да му повярва. Не че това има значение. Важното е аз да си вярвам;).
   Изобщо някой готов ли е на компромиси в любовта и докъде трябва да стигат те?
   Според мен, ако човек се познава достатъчно и е наясно с личните си приоритети и тези „компромиси“ не се бият по никакъв начин с приоритетите му, проблеми няма. Чакаш си кротичко. Чакаш, защото с цялото си сърце вярваш в онази любов, която усещаш със сърцето си, сигурен си, че съществува. Ти само си вървиш към нея с малки стъпчици.
   ...Пазя един дървен сандък с всички писъмца, картички и набързо написани бележчици, които съм получавала през годините. И някои, които съм писала, но те никога не са стигнали, където трябва. И някои други спомени са ми там.  
   Никога няма да спра да пиша писма...на хартия;)

неделя, 15 февруари 2015 г.

Нежност

   Копринено меки шалове летят в небето
   Тюркоазена красота…
   Един от тях пада и обгръща душата ми.
   Нежност…
   Слънцето изгори следите от вчерашната буря и изглежда сякаш нищо не      е било.
   Но всичко остава записано в собствената ни история, нали?
   Мамо, ела да направим картина от мидички. Добре, момичето ми. Усмихва    се и ме хваща за ръката. Нежност…
   Животът е прекрасен, стига да знаем как да обичаме, най-вече себе си…
   Без очаквания, но с много добри намерения и отворено сърце. Винаги…
   А бурите, те винаги ще са там и винаги ще отминават, нали?

събота, 14 февруари 2015 г.

Ангелски криле

Вървя по морския бряг.
Опитвам се да уловя с поглед една падаща звезда.
Шалът, с който съм се загърнала, се вее от вятъра.
А в главата ми е пълно с нежни мисли.
Кой ме научи да обичам толкова толкова много, кой и кога...
Кой ме научи да се чувствам толкова обичана?
Усмихвам се...
Топло ми е на душата.
Разхождам се по плажа.
Идвам тук всеки път, когато изживявам подобни настроения и вътрешни състояния.
Моите малки женски тайни, моите огънчета, които ме държат жива.
А сърцето ми е пълно с любов...
Вървя по пустия плаж...
В далечината и мъглата се доближава твоят силует.
Държиш шарено хвърчило...за мен...;)
Прегръщаш ме нежно и ми прошепваш нещо съвсем тихичко.
После се затичваш с хвърчилото, аз след теб...
Ръцете ни се преплитат...
Падаме на пясъка.
Един слънчев лъч пробива мъглата и рисува сърце върху теб.
Аз лежа на гърдите ти.
Галя те по лицето.
Ти се навеждаш към мен...

събота, 7 февруари 2015 г.

Приказка в бяло

   Вчера валя най-красивият сняг от много години насам. Бял, пухкав, тежък и прекрасен. Особено, когато дойде вечерта и на светлината на уличните лампи се виждаше колко красиво пада и се трупа по дърветата. В такива моменти е толкова приказно красиво. Вечерта, когато у дома утихна, с книга в ръка, стоях до прозореца и му се наслаждавах. Точно пред прозореца ми е моето дърво....една върба, която знае всяка моя тайна...която е изтрила всяка моя сълза и познава всяка моя усмивка. Беше преобразена, като нарисувана от художник и ...бяла. Каква прелест. Изтичах навън и легнах, така че в снега остана очертанието на тялото ми…като човече от сняг. Не го бях правила от толкова време…всъщност от дете;). Краката ми се намокриха, но бях толкова безумно щастлива. ….

четвъртък, 5 февруари 2015 г.

За хората, които ме вдъхновяват

   Този пост отдава почит и уважение на хората, които ме вдъхновяват. Кои са те ли? Ами всички онези, в които има желание за живот, енергия да са, пламъче в очите.
   Хората с чувство за хумор и самоирония.
   Добронамерените хора, които искрено желаят да ти помогнат с нещо дребно или по-голямо.
   Хората, които без значение от годините (особено тези на повече години;), са усмихнати и ведри и имат желание за живот.
   Чувам всички да се оплакват, че такива хора нямало…така ли, а защо в моя живот има само такива или поне 90% са такива?
   Аз мисля, че изцяло зависи от нас с кого да общуваме и каква енергия да привличаме.
   И друг път съм споменавала за лекарите в моя живот и как съм си подбрала страхотни специалисти и страхотни хора. Само един пример: д-р Константин Ташков. Той отговаря на всички гореописани характеристики, умножени по 100.
   Държавата ни била смотана, хората били зависливи. Е къде пък го видяхте това? Утре сутрин като се събудите, направите си едно кафе и погледнете изгрева…или небето, ако не ставате рано. Ако кафето ви горчи, елате, аз лично ще ви направя хубаво кафе и още повече, ще го изпиете в добра компания. Но ….аз мога толкова….другото си зависи от всеки един от нас;
   Нужно е малко желание и повече вяра;).

За силата на емоцията

   Емоциите идват като реакция в отговор на нашите мисли, породени от определени събития в живота ни. Някои от нас са по-емоционални, други не чак толкова. Някои показват емоциите си, други ги крият.
   Лично аз съм емоционално същество. Не крия своите емоции никога. Изразям ги или директно, а в редките случаи, когато това не е възможно, пиша, рисувам, творя, слушам музика…
   Емоциите много ми помагат да съм себе си тогава, когато е необходимо да почувствам и усетя дълбоко един човек или една ситуация, да я преживея дълбоко.
   Да плачеш от емоции опрелено може да е много пречистващо.
Но….понякога емоциите ми пречат…тогава, когато са негативни, тогава, когато усещам как „запалвам“ от много малко. И, вярно, има хора, които много обичат, когато усетят, че си такъв типаж, да те провокират, но това определено не е извинение да си изпускаш емоцията, защото няма да те накара да се почувстваш по-добре. Отговорът не е и да я задържаш в себе си, защото тези натрупвания вътре в нас не водят до нищо добро. Отговорът е просто да променя реакцията си в подобни ситуации. Отвътре, дълбоко в мен…Възможно ли е това? Ще ви отговоря, но не сега;).


понеделник, 2 февруари 2015 г.

Kлючове към щастието: важните въпроси

   Кои са важните въпроси, на които е необходимо да си отговорим, ако сме тръгнали към своето щастие, хармония и вътрешен мир:
   Имам ли желание да живея в дълбок вътрешен мир?
   Наясно ли съм, че постигането на вътрешен мир изисква време, желание, мотивация и търпение?
   Наясно ли съм, че е необходимо да поема отговорност за абсолютно всяка своя дума, мисъл, действие и за начина, по който се чувствам във всеки момент?
   Наясно ли съм, че е необходимо да се сблъскам с най-болезнениете спомени от миналото ми, да съм изцяло честен към себе си и да дам прошка на себе си и на онези, които са ме наранили в миналото?
   Наясно ли съм, че е необходимо да познавам себе си, онова, което ме вдъхновява, моите умения и силни страни, както и моите страхове?
   Ето това според мен са пет от най-важните въпроси по пътя към собственото ни щастие.

четвъртък, 29 януари 2015 г.

Ключове към щастието: отговорност

   Във времето, в което живеем, масово се приема за стандарт инстинктивното търсене на вина извън нас. Извън търсенето на вина, дотолкова сме свикнали да се уповаваме на външния свят, че като останем сами за повече от 5 минути, започваме да говорим по телефона, да си пишем с някой в интернет и т.н. За търсенето на позитивни емоции и удоволствия отново разчитаме на външни помощници: на шоколада, алкохола, наркотиците, секса, на някой, който чакаме да дойде и да ни каже 2 мили думи. Звучи страшно да сме толкова зависими от външния свят, но така живеят огромна част от хората в наше време. Изключенията са наистина малко. Последиците: зависимости, тревожност, страхове да не изгубим близките си, очаквания и свръхпривързаност. И всичко това отново се приема за нормално, но постоянния стрес и несигурност на този тип живот е убийствен. Ако кажеш, че си под стрес никой няма да го приеме като ненормално, точно обратното, ако си много балансиран и в мир със себе си, ще бъдеш някаква „бяла лястовица“.  
   Как да променим тази ситуация в своя полза? Просто е необходимо да поемем отговорността за живота си: да осъзнаваме, че ние определяме и сме отговорни за всеки свой избор- за това какво вършим, казваме и мислим всяка секунда от живота си, за това как се чувстваме; да се научим да не се опитваме да прехвърляме вината на другите, колкото и да сме свикнали да го правим. Това е изключотелно трудно- да промениш статуквото и навиците си, изграждани години. Необходимо е да сме дълбоко осъзнати, да имаме желание и мотивация. Да се познаваме добре, да знаем какво искаме от живота и да го постигаме. Да се обърнем навътре към себе си и да потърсим отговорите на въпросите си там. Да се научим да се радваме и на собствената си компания.
Да поговорим малко за последиците от прекаленото обвързване с външния свят…
   Искам да обърна специално внимание на отношенията с хората, близки на сърцето ни. Няма лошо да си емоционално обвързан със своите близки, да ги обичаш, да им даваш, онова, което искаш и можеш, но да имаш определени очаквания към тях, изисквания, да им търсиш сметка за това, което те ти дават или не ти дават, води до разочарования и болка. Всеки дава онова, което иска и може да даде. Точка. Ако си изградим тази нагласа, ще се радваме и ценим високо вниманието на другите, ще се научим да бъдем истински благодарни...и познайте...ще започнем да получаваме повече, защото на всички ще им е приятно да си общуват с някой, който не изисква. Хората не обичат да ги притискат и да им ограничават свободата.
   Свръхпривързаността води до постоянната тревожност да не изгубим близките, на които разчитаме. Ако осъзнаем, че ние нямаме нужда от външна подкрепа, защото сме достатъчно силни да се справим в абсолютно всяка ситуация, тази тревожност ще изчезне и ще бъде заменена от спокойствието, че ние даваме всичко най-добро от себе си винаги, останалото просто не зависи от нас.
   Развиването на зависимост към някаква субстанция също е сложен казус, ако вече тялото ни не може без нея, ще имаме нужда от промяна на мисленето в посока поемане на отговорност, но и от лекарска помощ, за да може тялото ни също да се върне в своя „здрав вид“. 

   Така че нека не губим повече време и да поемем управлението на кораба;).



събота, 10 януари 2015 г.

Когато ние никога не сме виновни за нищо;)

   Toва е едно съвсем мъничко въведение към една много голяма и важна тема. Темата за зависимостите. Наскоро попаднах в една ситуация, която ме провокира да се замисля и както нямах намерение да пиша скоро в блога, ето че се ражда вече този пост.
   Външно и вътрешно ориентираните хора. Сега ще обясня.
   Живеем в свят, в който всеки търси вината за всичко извън себе си. Това е егоистичната ни природа. И това води до големи проблеми. Води до това, че ние се стремим към собствената си хармония и вътрешен мир, разчитайки на външни средства- на друг човек, на шоколада;), на алкохола, на наркотиците и т.н...
   Ако трябва да съм честна и аз попаднах наскоро в ситуация, с която позволих друг човек да определи начина, по който се чувствам. Не бива така. Следва продължение.

неделя, 4 януари 2015 г.

Ключове към щастието: благодарността

   Защо ни е да сме благодарни?
   Благодарността е чувство, което означава, че ценим живота си и всичко в него. А ако ценим живота- ние намираме смисъл да живеем и много трудно бихме изпаднали в дупка..просто намираме траен покой в душата си. Ето защо да сме благодарни;).
   Кой може да бъде благодарен?
   За да сме благодарни, на първо място ние трябва да сме по-малко егоисти, което в наши дни се среща все по-рядко.
Интересно е, че повечето хора се стремят абсолютно съзнателно към своето собствено материално благополучие, а дори и по изключение да се стремят и към това да са щастливи чрез по-осъзнат живот, търсейки духовни ценности, наистина рядко се среща някой, на който да му пука поне малко за другия. Някак не е на мода. Едва ли не, ако ти пука за другия, си наивник и глупак.
   Да, обаче, да ти пука за другия е част от твоето собствено щастие. Не живеем сами на Земята. Всички процеси са двустранни. Даваме и получаваме. Общуваме. Обичаме. Във всички тези действия има въвлечени и други хора, освен нас.
   Всеки жадува да се чувства обичан. А от кого, ако никой не желае да обича? Но явно, че хората държат не толкова да са обичани, колкото да са материално обезпечени. Явно за тях това е щастието. Изглежда, животът ни стана прекалено материален, всичко се купува с пари. Така изглежда само. Парите са хубаво нещо, но те вървят ръка за ръка с всичко останало според мен.
   Има и едно друго много интересно явление- почти всеки приема онова, което има, както и близките хора в живота си, за даденост. Все едно винаги са били там и винаги ще бъдат. Не ги оценява. Не е благодарен, че ги има. А те са неговото най-ценно.
   Обикновено хората се научават да ценят повече живота, ако им се случи нещо по-голямо, някакъв прелом и някакси това събитие им отваря очите колко преходно е всичко и как наистина трябва да ценим онова, което имаме. Някои се разболяват, други губят близките си...Защо трябва да се стигне дотам...просто не виждаме знаците на съдбата и тя в един момент е принудена да ни поднесе нещо, което няма как да не видим.
   Много често срещам някакви абсурдни текстове в интернет, които съветват да си правим списъци, за нещата, за които сме благодарни, да повтаряме някакви безумни съждения....Е, добре, ти ако не вярваш в нещо, като го повториш 100 пъти, ще започнеш ли да му вярваш повече.
   Може би ако започнем от там да бъдем себе си, да се познаваме по-добре и да не изневеряваме на себе си, това ще ни накара да ценим малко повече всичко и всички наоколо. Това е!

Неделя сутрин...


събота, 3 януари 2015 г.

Детски спомен: Бианка

   Понякога в съзнанието ми изплуват различни случки или просто детайли от случки от детството ми. Правя различни асоциации и имам "deja vu".
   Taка наскоро си спомних една история с Бианка, моята братовчедка-сестра с  12 години по-голяма от мен...
   Тя точно беше родила Петко, аз да съм била на 8 или 9. Кръстиха детето в Драгалевския манастир, а партито беше в "Щастливеца" на Витоша. Помня дългата маса с гостите и цялото безкрайно ядене и пиене.
   На връщане от купона, Бианка седна до мен и слизайки надолу към града, колата ни се озова на едно приказно място, където се виждаше цяла София, толкова красиво осветена. Спряхме за миг, тя ме държеше за ръката и ме галеше по лицето, като ми каза "Виж колко е хубаво".
   Приказно красиво...
   От тогава не съм ходила на това място...

Лина...

   Този пост чака много отдавна. Отлежава като старо вино в съзнанието ми. Но след днешния "взрив" се излива доста лесно от мен.
   Лина е някой, за който ми е трудно да дам определение. А и кому е нужно. Близък на душата ми човек. Много близък. Не се сещам за някой, който да разбира по-добре всички мои нови, налудничави идеи, страсти и творчески стремежи. Без изключение тя разбира винаги всичко. Разбира душата ми;).
   Познаваме се вече 18 години. Тя беше най-хубавото нещо, което ми се случи в ранните ми студентски години, които бяха абсолютно налудничави и лишени от смисъл. Минали сме през всички етапи на приятелството - от чисто момичешки шушукания, хилене и обсъждане на какви ли не мъжки индивиди до истински, задълбочени и смислени дискусии за...абсолютно всичко. Прекрасни моменти, пътувания и споделяне на много прекрасни моменти. Случки, случки, случки. Катерене на скалите на Камен Бряг, разходки в нощна Будапеща (Недялко, Недялко...), плажа във Варна, дискотека в Свищов. Като че ли нямаме някакви тежки моменти, които да сме споделяли в прекия смисъл, но толкова силно сме се подкрепяли за косвени такива в живота на другия (другата), че това ни е давало много сили. Тя ме снима на сватбата ми (и на двете сватби, между другото). ..велико...
   Защо споделям всичко това тук...ами защото се гордея с нея. Да. ГОРДЕЯ СЕ, че тя израсна чисто човешки, свърза си душата с едно изключително момче и е щастлива. Радвам се, че съм част от живота й и тя от моя.
   Днес се видяхме и може би тази среща породи поста ми. Смяхме се като не знам...беше велико...но сме имали и доста по-"велики" изживявания.
   Искам пак да попътуваме заедно, защото и двете обичаме този процес и знаем как да му се насладим...до дупка. А после...ще има пост в блога...).