вторник, 30 декември 2014 г.

Да се изгубиш в града

   Да се изгубя в града, който толкова обичам (София...а имаше времена, в който откровено те мразех), да съм анонимна, да нося слънчеви очила и усмивка;). Да се разходя по случайни улици и просто да оставя мислите ми да се реят. За мен това е едно от най-приятните мои лични преживявания. Сама, със себе си и моите мисли. На финала за десерт винаги минавам по любимата ми "Московска" и завивам по стълбичките към хотел "Arena di Serdica". Понякога сядам на стъпалата. Понякога си купувам кафе. И е толкова приятно. Сякаш това място е родният ми дом ...знае ли човек...а после, когато реша, че съм си взела моето, поемам по обратния път;)...толкова е готино.
   Още по-готино е, когато попадна на ново място, където съм наистина напълно анонимна...

неделя, 28 декември 2014 г.

Ключове към щастието: прошката

   Прошката се споменава в стари текстове като Библията например и не е някакво голямо откритие да се говори за нейната важност. Според българската традиция Сирни Заговезни  е празникът, на който по-младите искат прошка от по-възрастните. Но, според мен, малко хора си дават реална сметка колко голямо и ключово е значението на прошката всъщност.
   Какво значи да простим? И на кого да прощаваме изобщо?
   Да простим означава да се освободим от всички негативни чувства по повод минали събития от живота ни и да ги приемем със спокойствие като факти от личната ни история. Прошката не означава да се оставяме някой да ни тъпче или да ни води за носа. Под минали събития се има предвид най-вече стари истории от миналото ни, но и неща, за които сме се ядосали преди 10 мин. например (в тези случаи можем да се научим да прощаваме веднага, на ум- така се изчистваме от негативните чувства или пък може да го правим вечер, преди да заспим). Тези събития може да са свързани с други хора, но може да са свързани и със самите нас, което дори е по-често срещано (ние да сгрешим и да поискаме прошка от себе си и от другите).
   Да носим вътре в себе си негативни чувства за миналото си е мъчително, тежко и много болезнено. Често те ни разболяват или най-малкото ни причиняват голям дискомфорт, което е сериозно бреме.
   Интересно е, че повечето хора не се сещат, че могат да се избавят от негативните чувства. Може би това е прекалено трудно (прекалено много за хората с голямо его) и не осъзнават, че прощавайки, те го правят най-вече за себе си и своето собствено здраве (физическо и психическо).
   Абсолютно всичко на този свят може да бъде простено, както и прошка може да бъде поискана за всяка грешка. Няма значение дали човекът, на който трябва да бъде простено, е физически жив или не.
   Защо обаче е толкова трудно да простим? Защото се изисква огромна вътрешна сила на духа, която не всеки носи. Но, изненада, тази сила се развива, тя не е даденост. Изисква се вече да сме започнали да усещаме, че болките в миналото ни ни пречат да сме щастливи. А кой как стига до този извод е строго индивидуално. Ако искаме наистина да сме щастливи, рано или късно ще простим. Дълбоко и наистина.
   Къде обикновено са най-болезнените ни спомени?
   В детството, с хората, които са ни отгледали. Те са поели огромната отговорност и риск да ни възпитат, което неминуемо е довело до това да допускат не малко грешки. Нека им простим тези грешки, защото несъмнено те са ни дали най-доброто, на което са способни. Вместо да ги обвиняваме, необходимо е да им благодарим за грижите и времето, което са ни дали.
   Как прощаваме на практика?
   За да простим, първото нещо, което е необходимо да направим, е да се изправим очи в очи с миналото си, без да се страхуваме. Да разголим душата си, да извадим картите на масата. Без игрички. Да си спомним в детайли всички най-болезнени моменти от миналото си. Знам, боли много и е много важно да подходим с много любов, състрадание и грижа към самите себе си. Но аз поне не се сещам за друг начин да се избавим от мъчителното си минало и спомените в него. Да осъзнаем ясно всеки факт, всеки детайл от болезнените си спомени. Този процес отнема време. Ще ви се налага да се връщате отново и отново, докато си отпушите негативната емоция и тя изтече от вас. Оставете я да изтече. Изразете я физически- блъскайте възглавница, ако трябва счупете нещо дребно.
Не си давайте зор да бързате. Всеки мисли, прави и действа на момента според моментните си разбирания. Ако не успеете днес, утре ще е малко по-добре. Не се отказвайте. Не е просто хайде хоп и готово. Изисква се да сме психически готови, за да се справим. И, не, не се заблуждавайте, че нямате на кого и какво да прощавате. Абсолютно всеки има. Просто човешката природа е такава- дълбоко ранима. Особено децата- а тези негативни моменти са най-силни в нашето детство. Децата са най-уязвими, защото са най-чисти и е най-лесно да бъдат наранени.
   Има събития от нашия живот, които са толкова ужасни, че ние се мъчим всекидневно да ги забравим. Не! Хиляди пъти не! Колкото повече бягаме, толкова повече ще ни застигат. А ако ги признаем и започнем открито да говорим за тях, скоро ще открием, че наоколо е пълно с истории като нашата, че хората си приличат много по техните истории.
   Ще ви помогне много да опишете на хартия болезнените си спомени- опишете подробно моментите, които ви причиняват най-много болка и добавете всеки възможен детайл, какво сте усещали тогава и към кого, какво усещате сега, искате ли да отмъстите (погледнете въпросите на края на главата за прошката).
   Ако сте свършили всичко това, вие сте свършили по-голямата част от работата. Поздравления!
   Оставете си място- когато този процес се отпуши, ще излизат нови и нови случки и детайли. Записвайте ги, след като преживеете голямата си емоция. Хубаво е да сте сами в пиковите моменти, за да можете да сте напълно себе си.
   Какво да правите от тук нататък: ами просто да си дадете ясната сметка, че е изцяло във ваши ръце как ще продължите живота си: мислейки и оплаквайки миналите си тъжни истории или освобождавайки се от тях и продължавайки нататък без този негативен багаж.
   Какво, ако решим да се освободим и да простим?
   Ако ние сме извадили от себе си историята за болките от миналото си и сме я осъзнали, следващата стъпка е да я приемем като нещо, което ни се е случило. Без срам, без вина...просто като нещо, което се е случило, нито добро, нито лошо. Със спокойствие.
   От там нататък, ние няма да имаме проблем да приемем отново в живота си хората, на които сме простили.
   Какво обаче, ако тези хора не са осъзнали грешката си, ако продължават да ни провокират и тормозят? Много хора в такива случаи просто бягат като спират да комуникират с въпросния човек. Това не е проблем, ако сме простили и забравили въпросния човек, но ако се връщаме често в мислите си към него и таим негативни чувства, значи имаме още какво да прощаваме.
   Ако, обаче, изберем да останем и да продължим да комуникираме, тогава сме длъжни да променим отношението си към ситуацията. Как?
Нека се замислим за въпросния човек: как ли е бил отгледан и какъв пример е получил в семейството си, кой го е научил да се държи така. Едва ли този пример е бил добър. И, ако той продължава да ни провокира, най-вероятно го прави, защото не знае друг, по-добър начин, по който да се държи с нас. Тъжно, но факт. Няма как да очакваме от него да ни даде добро отношение, което той вероятно никога не е получил в живота си. Ако ние се държим с уважение към този човек и той все пак продължи да ни провокира по някакъв начин, той наистина е за съжаление. И ако допускаме да се нараняваме от него, защото той е наш родител, брат, сестра или друг, прекалено близо до сърцето ни човек, определено емоциите няма да ни помогнат. Да забравим за емоциите и да реагираме така, че после да не съжаляваме.
   А какво, ако ние имаме нужда от прошка,...
   Всеки от нас вижда света, пречупен през неговия поглед, който отразява ценностите и възпитанието му. Този поглед няма как да не е субективен и това понякога ни изиграва лоша шега при „виждането” и усещането на ситуации, в които попадаме или хора, с които се срещаме. Грешим и това е най-нормалното нещо на света. Не бива да се съдим строго. Ако сме се приели такива, каквито сме, ще знаем, че както ние, така и всички около нас, не са съвършени и всеки греши. И е нормално да си прощаваме сами на себе си. Така най-лесно ще се научим да прощаваме и на другите, а това е толкова важно за освобождаване на негативната енергия, както вече споменахме.
   След като сме си простили, за да сме спокойни, редно е да поискаме прошка от този, когото сме наранили. Няма значение дали той е възрастен или дете. Ако е починал човек, можем да му поискаме прошка мислено. Не е толкова трудно. Може би колкото ни е по-голямо егото, толкова по-трудно ни е да искаме прошка.
   Как аз се научих да прощавам и какво ми остава да науча още?
   Бях на 18 години, когато за пръв път прочетох "Алхимикът" на Коелю и разбрах, че в ежедневието си аз се държа като някой, който близките ми очакват да съм, но в същността си аз съм наистина съвсем различен човек. От тогава до ден днешен извървявам пътя към моята истинска същност и не правя компромиси с това да съм себе си. Това, разбира се, е процес, който отнема време и на практика никога не приключва, до физическата смърт на нашето тяло. Сега съм на 36 години. Отне ми около 10 години да се изправя лице в лице с миналото си и да го погледна. Болката, отчаянето и страха ме дърпаха назад и не ми позволяваха да разголя собствената си душа сама пред себе си. Минах през различни етапи, научих различни неща, имах много "аха" моменти, в които ми проблясваше това или онова. Но истината беше, че на мястото, където живеех и където беше моето семейство (родителите ми и сестра ми), средата беше болна, изключително негативна и наситена с множество тежки моменти, събития, които аз по онова време не знаех как да приема и да преживея, без да полудея и да се разболея. Всеки има своята семейна история и според мен всеки си мисли, че неговата история е най-тежка. Е, слава Богу, каквото и да ми се е случвало, аз винаги съм знаела, че има и много по-тежки съдби от моята. Това в никакъв случай не ме е успокоявало, но ми е давало кураж, че няма нищо срамно в миналото ми. Да не говорим, че тогава изобщо и не подозирах, че моята лична най-тежката житейска ситуация тепърва предстоеше.
   Както и да е. Събрах си багажчето и дим да ме няма- в Тунис. Някои ще кажат- много лесно е човек да избяга. Това не беше бягство, а глътка въздух. Момент, в който да наредя пъзела на собствения си живот и да мога на спокойствие да видя ясно коя съм и кое е важното за мен в този живот. Добре, че заминах. Тази една година рязко ме изстреля нагоре. Осъзнах, че миналото ми винаги ще си е там и никога няма да се промени. Аз трябваше да променя отношението си към него. Срещнах хора, които се оказаха ключови в моя живот. Споделих най-тежките си житейстки моменти и намерих подкрепа. Силна подкрепа. Безкрайно благодаря! Видях, че и другите имат своите тежки истории и житейски драми и се опитах и аз да дам своята подкрепа.
   Върнах се нова. Това беше точно преди 10 години. От тогава знам как да прощавам и го правя ежедневно. Знам и да поискам прошка, когато съм сгрешила. Онова, което ми остава да изчистя, са моментите, в които оставям същите тези хора, които най-много са ме наранявали през живота ми, да имат наглостта да се заяждат с мен и да ме провокират и до ден днешен. Но едно умно момче наскоро ми помогна да усетя как да се справя и с тази ситуация. Като не подхождам емоционално. Някой ден ще се случи, обещавам.
   Накрая искам да включа няколко въпроса, които биха помогнали, когато човек реши да прощава:
1. Какво се е случило? Кой ме е наранил, с какво и защо? Какво най-много ме е наранило в неговата постъпка? Кога се е случило това?
2. Какви чувства ме е накарал да изпитвам с постъпката си?
3. Дали болката от постъпката намалява с времето в мен?
4. Мисля ли, че ако простя, ще го оставя безнаказан? А как бих се почувствал, ако отмъстя?
5. Според мен защо го е направил, какво го  е провокирало и смятам ли се за виновен? Според мен дали той/тя получава достатъчно любов в живота си?
6. Той чувства ли се виновен за случилото се? Ако да, това успокоява ли ме?
7. Ако приема случилото си и простя, бих ли могла отново да си комуникирам с него/нея, без да се чувствам зле, дори и той (тя) да не ми се извини