вторник, 30 декември 2014 г.

Да се изгубиш в града


Да се изгубя в града, който толкова обичам (София...а имаше времена, в който откровено те мразех), да съм анонимна, да нося слънчеви очила и усмивка;). Да се разходя по случайни улици и просто да оставя мислите ми да се реят. За мен това е едно от най-приятните мои лични преживявания. Сама, със себе си и моите мисли. На финала за десерт винаги минавам по любимата ми "Московска" и завивам по стълбичките към хотел "Arena di Serdica". Понякога сядам на стъпалата. Понякога си купувам кафе. И е толкова приятно. Сякаш това място е родният ми дом ...знае ли човек...а после, когато реша, че съм си взела моето, поемам по обратния път;)...толкова е готино.


Още по-готино е, когато попадна на ново място, където съм наистина напълно анонимна...

неделя, 28 декември 2014 г.

Ключове към щастието: прошката


Прошката се споменава в стари текстове като Библията например и не е някакво голямо откритие да се говори за нейната важност. Според българската традиция Сирни Заговезни  е празникът, на който по-младите искат прошка от по-възрастните. Но, според мен, малко хора си дават реална сметка колко голямо и ключово е значението на прошката всъщност.
Какво значи да простим? И на кого да прощаваме изобщо?
Да простим означава да се освободим от всички негативни чувства по повод минали събития от живота ни и да ги приемем със спокойствие като факти от личната ни история. Прошката не означава да се оставяме някой да ни тъпче или да ни води за носа. Под минали събития се има предвид най-вече стари истории от миналото ни, но и неща, за които сме се ядосали преди 10 мин. например (в тези случаи можем да се научим да прощаваме веднага, на ум- така се изчистваме от негативните чувства или пък може да го правим вечер, преди да заспим). Тези събития може да са свързани с други хора, но може да са свързани и със самите нас, което дори е по-често срещано (ние да сгрешим и да поискаме прошка от себе си и от другите).
Да носим вътре в себе си негативни чувства за миналото си е мъчително, тежко и много болезнено. Често те ни разболяват или най-малкото ни причиняват голям дискомфорт, което е сериозно бреме.
Интересно е, че повечето хора не се сещат, че могат да се избавят от негативните чувства. Може би това е прекалено трудно (прекалено много за хората с голямо его) и не осъзнават, че прощавайки, те го правят най-вече за себе си и своето собствено здраве (физическо и психическо).
Абсолютно всичко на този свят може да бъде простено, както и прошка може да бъде поискана за всяка грешка. Няма значение дали човекът, на който трябва да бъде простено, е физически жив или не.
Защо обаче е толкова трудно да простим? Защото се изисква огромна вътрешна сила на духа, която не всеки носи. Но, изненада, тази сила се развива, тя не е даденост. Изисква се вече да сме започнали да усещаме, че болките в миналото ни ни пречат да сме щастливи. А кой как стига до този извод е строго индивидуално. Ако искаме наистина да сме щастливи, рано или късно ще простим. Дълбоко и наистина.
Къде обикновено са най-болезнените ни спомени?
В детството, с хората, които са ни отгледали. Те са поели огромната отговорност и риск да ни възпитат, което неминуемо е довело до това да допускат не малко грешки. Нека им простим тези грешки, защото несъмнено те са ни дали най-доброто, на което са способни. Вместо да ги обвиняваме, необходимо е да им благодарим за грижите и времето, което са ни дали.
Как прощаваме на практика?
За да простим, първото нещо, което е необходимо да направим, е да се изправим очи в очи с миналото си, без да се страхуваме. Да разголим душата си, да извадим картите на масата. Без игрички. Да си спомним в детайли всички най-болезнени моменти от миналото си. Знам, боли много и е много важно да подходим с много любов, състрадание и грижа към самите себе си. Но аз поне не се сещам за друг начин да се избавим от мъчителното си минало и спомените в него. Да осъзнаем ясно всеки факт, всеки детайл от болезнените си спомени. Този процес отнема време. Ще ви се налага да се връщате отново и отново, докато си отпушите негативната емоция и тя изтече от вас. Оставете я да изтече. Изразете я физически- блъскайте възглавница, ако трябва счупете нещо дребно.
Не си давайте зор да бързате. Всеки мисли, прави и действа на момента според моментните си разбирания. Ако не успеете днес, утре ще е малко по-добре. Не се отказвайте. Не е просто хайде хоп и готово. Изисква се да сме психически готови, за да се справим. И, не, не се заблуждавайте, че нямате на кого и какво да прощавате. Абсолютно всеки има. Просто човешката природа е такава- дълбоко ранима. Особено децата- а тези негативни моменти са най-силни в нашето детство. Децата са най-уязвими, защото са най-чисти и е най-лесно да бъдат наранени.
Има събития от нашия живот, които са толкова ужасни, че ние се мъчим всекидневно да ги забравим. Не! Хиляди пъти не! Колкото повече бягаме, толкова повече ще ни застигат. А ако ги признаем и започнем открито да говорим за тях, скоро ще открием, че наоколо е пълно с истории като нашата, че хората си приличат много по техните истории.
Ще ви помогне много да опишете на хартия болезнените си спомени- опишете подробно моментите, които ви причиняват най-много болка и добавете всеки възможен детайл, какво сте усещали тогава и към кого, какво усещате сега, искате ли да отмъстите (погледнете въпросите на края на главата за прошката).
Ако сте свършили всичко това, вие сте свършили по-голямата част от работата. Поздравления!
Оставете си място- когато този процес се отпуши, ще излизат нови и нови случки и детайли. Записвайте ги, след като преживеете голямата си емоция. Хубаво е да сте сами в пиковите моменти, за да можете да сте напълно себе си.
Какво да правите от тук нататък: ами просто да си дадете ясната сметка, че е изцяло във ваши ръце как ще продължите живота си: мислейки и оплаквайки миналите си тъжни истории или освобождавайки се от тях и продължавайки нататък без този негативен багаж.
Какво, ако решим да се освободим и да простим?
Ако ние сме извадили от себе си историята за болките от миналото си и сме я осъзнали, следващата стъпка е да я приемем като нещо, което ни се е случило. Без срам, без вина...просто като нещо, което се е случило, нито добро, нито лошо. Със спокойствие.
От там нататък, ние няма да имаме проблем да приемем отново в живота си хората, на които сме простили.
Какво обаче, ако тези хора не са осъзнали грешката си, ако продължават да ни провокират и тормозят? Много хора в такива случаи просто бягат като спират да комуникират с въпросния човек. Това не е проблем, ако сме простили и забравили въпросния човек, но ако се връщаме често в мислите си към него и таим негативни чувства, значи имаме още какво да прощаваме.
Ако, обаче, изберем да останем и да продължим да комуникираме, тогава сме длъжни да променим отношението си към ситуацията. Как?
Нека се замислим за въпросния човек: как ли е бил отгледан и какъв пример е получил в семейството си, кой го е научил да се държи така. Едва ли този пример е бил добър. И, ако той продължава да ни провокира, най-вероятно го прави, защото не знае друг, по-добър начин, по който да се държи с нас. Тъжно, но факт. Няма как да очакваме от него да ни даде добро отношение, което той вероятно никога не е получил в живота си. Ако ние се държим с уважение към този човек и той все пак продължи да ни провокира по някакъв начин, той наистина е за съжаление. И ако допускаме да се нараняваме от него, защото той е наш родител, брат, сестра или друг, прекалено близо до сърцето ни човек, определено емоциите няма да ни помогнат. Да забравим за емоциите и да реагираме така, че после да не съжаляваме.
А какво, ако ние имаме нужда от прошка,...
Всеки от нас вижда света, пречупен през неговия поглед, който отразява ценностите и възпитанието му. Този поглед няма как да не е субективен и това понякога ни изиграва лоша шега при „виждането” и усещането на ситуации, в които попадаме или хора, с които се срещаме. Грешим и това е най-нормалното нещо на света. Не бива да се съдим строго. Ако сме се приели такива, каквито сме, ще знаем, че както ние, така и всички около нас, не са съвършени и всеки греши. И е нормално да си прощаваме сами на себе си. Така най-лесно ще се научим да прощаваме и на другите, а това е толкова важно за освобождаване на негативната енергия, както вече споменахме.
След като сме си простили, за да сме спокойни, редно е да поискаме прошка от този, когото сме наранили. Няма значение дали той е възрастен или дете. Ако е починал човек, можем да му поискаме прошка мислено. Не е толкова трудно. Може би колкото ни е по-голямо егото, толкова по-трудно ни е да искаме прошка.
Как аз се научих да прощавам и какво ми остава да науча още?
Бях на 18 години, когато за пръв път прочетох "Алхимикът" на Коелю и разбрах, че в ежедневието си аз се държа като някой, който близките ми очакват да съм, но в същността си аз съм наистина съвсем различен човек. От тогава до ден днешен извървявам пътя към моята истинска същност и не правя компромиси с това да съм себе си. Това, разбира се, е процес, който отнема време и на практика никога не приключва, до физическата смърт на нашето тяло. Сега съм на 36 години. Отне ми около 10 години да се изправя лице в лице с миналото си и да го погледна. Болката, отчаянето и страха ме дърпаха назад и не ми позволяваха да разголя собствената си душа сама пред себе си. Минах през различни етапи, научих различни неща, имах много "аха" моменти, в които ми проблясваше това или онова. Но истината беше, че на мястото, където живеех и където беше моето семейство (родителите ми и сестра ми), средата беше болна, изключително негативна и наситена с множество тежки моменти, събития, които аз по онова време не знаех как да приема и да преживея, без да полудея и да се разболея. Всеки има своята семейна история и според мен всеки си мисли, че неговата история е най-тежка. Е, слава Богу, каквото и да ми се е случвало, аз винаги съм знаела, че има и много по-тежки съдби от моята. Това в никакъв случай не ме е успокоявало, но ми е давало кураж, че няма нищо срамно в миналото ми. Да не говорим, че тогава изобщо и не подозирах, че моята лична най-тежката житейска ситуация тепърва предстоеше.
Както и да е. Събрах си багажчето и дим да ме няма- в Тунис. Някои ще кажат- много лесно е човек да избяга. Това не беше бягство, а глътка въздух. Момент, в който да наредя пъзела на собствения си живот и да мога на спокойствие да видя ясно коя съм и кое е важното за мен в този живот. Добре, че заминах. Тази една година рязко ме изстреля нагоре. Осъзнах, че миналото ми винаги ще си е там и никога няма да се промени. Аз трябваше да променя отношението си към него. Срещнах хора, които се оказаха ключови в моя живот. Споделих най-тежките си житейстки моменти и намерих подкрепа. Силна подкрепа. Безкрайно благодаря! Видях, че и другите имат своите тежки истории и житейски драми и се опитах и аз да дам своята подкрепа.
Върнах се нова. Това беше точно преди 10 години. От тогава знам как да прощавам и го правя ежедневно. Знам и да поискам прошка, когато съм сгрешила. Онова, което ми остава да изчистя, са моментите, в които оставям същите тези хора, които най-много са ме наранявали през живота ми, да имат наглостта да се заяждат с мен и да ме провокират и до ден днешен. Но едно умно момче наскоро ми помогна да усетя как да се справя и с тази ситуация. Като не подхождам емоционално. Някой ден ще се случи, обещавам.
Накрая искам да включа няколко въпроса, които биха помогнали, когато човек реши да прощава:
1. Какво се е случило? Кой ме е наранил, с какво и защо? Какво най-много ме е наранило в неговата постъпка? Кога се е случило това?
2. Какви чувства ме е накарал да изпитвам с постъпката си?
3. Дали болката от постъпката намалява с времето в мен?
4. Мисля ли, че ако простя, ще го оставя безнаказан? А как бих се почувствал, ако отмъстя?
5. Според мен защо го е направил, какво го  е провокирало и смятам ли се за виновен? Според мен дали той/тя получава достатъчно любов в живота си?
6. Той чувства ли се виновен за случилото се? Ако да, това успокоява ли ме?
7. Ако приема случилото си и простя, бих ли могла отново да си комуникирам с него/нея, без да се чувствам зле, дори и той (тя) да не ми се извини

петък, 26 декември 2014 г.

Обичате ли latte macchiato?


Напоследък много обичам да пия latte macchiato. Пяната на млякото е толкова мека и вкусна. И един ден се замислих не мога ли да си го приготвя у дома, без професионална машина. Да живее you tube. Намерих доста видеа на други, които явно се радват на latte macchiato. И...оказа се, че студеното мляко се разбива на пухкава пяна с най-обикновено миксерче за frappe. Айде без много приказки и да ви давам точната рецепта:

1. Сипвате мляко (3 или 3.5% масленост) студено от хладилника в чаша за кафе от онези големите. Количеството е една трета от обема на чашата. Колкото по-широка е чашата, толкова по-добре ще се разбие млякото.

2. Слагате миксерчето в млякото в дълбочина (не на повърхността) и биете сравнително дълго, докато се получи мека пяна и млякото си утрои обема най-малко. Когато повърхността стане сравнително гладка и сте доволни от резултата, спрете бъркането;). Стоплете млякото.

3. Можете да добавите разтворимо кафе, еспресо, какао или ...уиски;). Може и повече от едно неща. В момента проучвам как се прави есенция от мента, ванилия и т.н. Или пък да добавите настъргани сурови какаови зърна. Става уникално. Брей, колко идеи ви дадох. А ако си го направите и в специалните чаши за latte macchiato, ефектът ще е още по- добър.

Стига вече акъли съм давала. Кулинарен пост в моя блог...хахаха

петък, 14 ноември 2014 г.

Ключ 1 Мотивация 5 част или защо понякога мотивацията "не работи"?

Ами много просто- ако се опитваме да си наложим насила нещо, каквото и да е то, няма да се получи. Ако не го искаме наистина, ако това не е нашето нещо и не ни прави щастливи, не можем да се мотивираме. Понякога мислим, че искаме нещо, но не е така в действителност. А понякога обстоятелствата не работят в наша полза, но това е в много редки случаи при условие, че наистина искаме нещо. По-скоро, ако се колебаем, обстоятелствата могат да ни "помогнат" лесно да се откажем. Няма смисъл да се караме насила да постигнем нещо, което не желаем. Нека живеем по нашите правила. Изцяло!

Ключ 1- Мотивация част 4 или мотивира ли ни болестта да сме по-щастливи?

Да, но само, ако принципно сме волеви и силни хора. Някои хора не могат да се мотивират дори и в такава ситуация, което е наистина жалко, защото болестта е именно знак да се научим да сме по-щастливи. Повечето хора се вземат в ръце, стабилизират се до определена степен и...айде пак по старому;). Това се случва, защото болестта не е нормалното ни състояние, номерът е да намерим хармония дълготрайно, а не само под заплаха от болестта.

Ключ 1 - Мотивация 3 част Доколко сме способни да се мотивираме да сме щастливи?


Всеки има своите начини да се мотивира да бъде по-щастлив и да се справя с по-трудните моменти. Но хората са с различен капацитет да бъдат щастливи. Той зависи от степента на семейна обремененост: наследствения негативизъм, който сме наследили в някои от семейните модели на поведение и мислене. Той е много коварен, защото често просто не осъзнаваме, че го носим. За съжаление всеки от нас го придобива в някаква степен. Ако го осъзнаем и се борим с него сме спечелили битката.
В тази връзка ми е мъчно за т.нар. "хейтъри". Те са обременени хора, които не са успели да наскочат тази обремененост и да поработят над собственото си щастие. Капацитетът за щастие зависи и от това какви хора сме по природа, по-оптимистични или напротив и доколко имаме воля да отстояваме себе си и доколко това има значение, за да се чувстваме добре.
 


  

Ключ 1: Мотивацията 2 част или как се мотивирам, когато не съм в настроение?

- почивам си и се разхождам, подреждам мислите си
-слушам музика, която ме вдъхновява (имам списък, ако в момента съм много ядосана и не се сещам;)
-танцувам
-споделям с доверени близки хора
- мотивирам се от хора, на които се възхищавам и се опитвам да си открадна от тях онова, което харесвам най-много, например Джейми Оливър
-разхождам се
-смея се
-гледам мотивиращи филми, видеа и т.н.
-оставам съсредоточена върху приоритетите си, без да се вживявам в досадни детайли, които утре няма да са актуални (това не се получава винаги)

Тези начини са строго индивидуални, въпросът е да откриеш твоите и да си ги запишеш, за да имаш back up план в случай на нужда;)

Ключ 1: Мотивацията

Мотивация, желание, вдъхновение, настроение...може да го наречем по толкова много начини, но всъщност говорим за това доколко ние проактивно искаме и търсим собственото си щастие. Някой би казал: "Ми не зависи от мен". Така ли? Ми от кого зависи тогава. Понякога обстоятелствата са по-силни от мен и не мога да съм щастлив. Съгласна съм, но това се случва толкова често, колкото ние позволяваме да се случи, т.е. пак зависи от нас. Всеки има своите начини да се мотивира да бъде по-щастлив и да се справя с по-трудните моменти. В следващия пост ще ви споделя моите;)

Ключове към щастието

И така, днес започвам една нова инициатива- нарекох я "Ключове към щастието". Това са моите ключове, които съм открила през годините.  Щастието определено не е самоцел в живота- то идва чрез други наши "постижения"- добра реализация в личния и професионалния живот чрез изборите, които правим, но така или иначе то е крайната цел. Затова тук споделям моите ключове. Те може да са и ваши, поне голяма част от тях.Защо не;).

вторник, 1 юли 2014 г.

Яков Хехт и неговото демократично образование ;)

За пръв път се докоснах до Яков Хехт февруари месец тази година на конференцията, организирана от Национална мрежа на родителите, където той участваше. Там той представи на кратко основните идеи в неговата обучителна система. Това, което усетих, бе , че човекът е супер неформален, невзимащ се на сериозно и неналагащ своята теория като единствено верую. Ммм ...добър знак. Купих си книгата му, взех автограф и толкоз. Книгата престоя няколко месеца на библиотеката ми, докато й дойде редът. Но, когато дойде, не можах да се откъсна от нея с месеци. След като се бях докоснала до Монтесори, Валдорф, сугестопедията и т.н. "Демократичното образование" ми се стори най- интересния текст по темата за образование. Той единствен навлиза в големи детайли в естествения процес на учене, без да го формализира прекалено много, както и обяснява задълбочено водещата роля на родителите и учителите и конфликтите, които се получават, тъй като тези хора са излезли от класическото образование и им е трудно да разберат в дълбочина този нов процес на демократично образование и дълбоките му принципи за зачитане на личното достойнство и основни човешки права на детето/ученика. За какво иде реч?

Няма да се стремя към изчерпателност, тъй като наистина силно препоръчвам тези, които се интересуват от темата, да прочетат книгата му. Тук просто ще предам онова, което се е отпечатало в сърцето ми.

Началото
Като дете Яков Хехт има трудности да пише и чете в училище и това го кара да лъже, да се опитва да преметне системата, за да оцелее в нея. Накрая не издържа и напуска училище. Явно дълбокото му неудовлетворение го кара да завърши педагогика и на 29 години да основе демократично училище в родния си град Хадера. Самият той пише: "Понякога се чудя: дали това не е начинът, по който нормалните деца се превръщат в престъпници? Деца, които никой не вижда, чиито човешки качества никой не признава, изисквайки от тях да изпълняват задачи с цел образование, които им изглеждат далечни и лишени от смисъл, с които не могат да се справят? Колко от "лошите деца" в образователната система са продукт на собствените й изисквания?" Само този цитат направо кърти...абе, казвам ви, хора, прочетете книгата му. Какво все пак дава увереност на Яков да извърви дългия път на демократичното образование? "Любовта на родителите ми и усещането за сигурност, с което ме дариха, въпреки всичките ми проблеми, допринесоха много за житейското ми развитие и способността ми да осъществявам мечтите си. Майка ми никога не викаше и не се караше."...Аз също определено мисля, че това е най-важното, майките да не викат, а да подкрепят, татковците също.

Яков изгражда системата си, осъзнавайки, че няма всички отговори и не се стреми да остави наследство. Единственото, което иска, е децата, които учат при него, да са щастливи в процеса на учене. Това, разбира се, не се оказва лесна задача, защото едно дете само по себе си е естествено щастливо. Но..., както загатнах, какво става, като се намесят мама и татко и преподавателите, всеки от тях нарамил собственото си неудовлетворение от живота, с което не се е справил. Сложно е, когато в процеса на комуникация има хора, изпълнени със страхове, предразсъдъци и комплекси, защото те, заедно с положителния си опит, ги предават на децата или се опитват да пречат в комуникация на детето с друг възрастен, който се е освободил от собствените си страхове и  е съответно по-жизнерадостен тип. Сложно е, много е сложно. Да не говорим, когато тези с най-тежките комплекси са в Министерство на образованието....слава богу не всички обаче.

Основни принципи на демократичното образование

Най-големите акценти в демократичното образование на Хехт са:
1.свободен избор в различни образователни области: учениците сами избират какво искат да учат и как

2.демократично самоуправление

3.оценяване, фокусирано върху личността- без сравнение с другите, без тестове и оценки

4.училище между 4 и 18 години
Състав на училището

В училището на Яков Хехт има 350 ученици, 45 преподаватели, като 30 от тях са съветници т.е. помощници на учениците при избора на сфери на интерес и развитие. Съветникът има тясна връзка с ученика- той отбелязва ежедневно присъствието му и разговаря истински с детето. Той го съпровожда от първия му ден в училището като в началото е много важно да му окаже пълна подкрепа и разбиране при процеса на "шока от свободата", още повече, ако детето идва от класическо училище. Той го "предава" на съответния комитет в училището, ако е нарушил дадено правило, но едновременно го представлява обективно там. Ролята на съветника е ключова.

Яков Хехт описва няколко основни начина на учене, залегнали в неговата система:
1. Избиране на часове от училищната програма: в началото на учебната година на учениците се предлага програма от избираеми предмети. На практика за всеки час от деня има по 12 различни възможности за различни уроци. Не се преподава според определена възраст, но понякога има входящи условия за участие, като никога няма тестове или изпити.

2.Учебни центрове: напр. видео лаборатория, готварство, рисуване...всяко дете или възрастен може да ходи там без предварително записване или уговорки

3.Лични договорки: ако детето има интереси извън предлаганата програма в училище, училището му съдейства/намира човек, организация/, която да го обучи

4.Учене в работилници, организирани от ученици, които търсят съмишленици: интензивно учене в продължение на седмица, две или една, две нощи;)

5.Игра и свободни разговори
Демократичният процес: дисциплина и ред в училището
Училищният ред се поддържа с правила, които са общи  за малки и големи ученици и възрастни. Ако някой наруши съответното правило, случаят трябва да бъде отнесен до съответния орган на реда, който да го разгледа и да отсъди решението си. Това "отнасяне" се извършва или от потърпевшия, или от съветника на извършителя, или от самия ученик. Това не е предателство или опит за нарушаване на личната свобода и достойнство. Правилата са, за да се спазват. Те се определят от Парламента. Съществуват и различни комитети, които разглеждат случаите при нарушения на дисциплината, както и други въпроси. Екипите им се избират в началото на учебната  година. Учениците в училище се приемат с жребий на случаен принцип сред желаещите. Има и външни организации, контролиращи всички тези процеси. Ролята на училищна конституция играе всеобщата декларация за правата на човека.

Процесът на учене: един естествен процес на разгръщане на любознателността в различни области. Изразява се в търсене и откритие, изпълнен с голямо вълнение и дълбоко интимен."Тези неща трудно се предават на друг човек. Вярвам, че винаги, когато учиш, откриваш нещо ново. Това преживяване, моментът, в който за първи път видиш нещо- растение, което си търсил дълго, книга, която не си виждал...или някакво друго откритие, независимо дали за света или за себе си, е едно от най-силните и дълбоки човешки преживявания." Изключително важно е в началото на живота родителите и учителите ни да ни позволят да растем именно в областите, към които проявяваме интерес. Когато на децата им се позволи да останат в областта на растеж, без да бъдат притеснявани или насилвани да я напуснат, те придобиват сериозни емоционални и познавателни умения: увереност в собствените сили, решителност, самодисциплина, организираност, търпение, умението да се наслаждаваш на извървяването на собствения път, изграждане на ценностна система и цялостна емоционална интелигентност. Следващият път, когато пожелае да започне да учи нещо ново, детето ще е способно да използва инструментите, с които се е сдобило при развитието на силната си област. Яков Хехт го нарича "трансфериране".

Развитието в дадена област е последвано от процес на застой, на спад или напълно отказване. И ако няма кой да ни натяква, че сме се провалили, ние се научаваме, че е съвсем нормално да сгрешиш или да си в застой...това са циклите на живота. Това не изключва след време да се върнем отново към същата област. Моментите на застой и загуба на интерес се приемат с голяма тревога от родителите на децата в демократичното училище. Така те нарушават естествения процес на учене. В такива моменти те обвиняват училището или съветниците за този "проблем". Всъщност, за да извлече детето максимална полза от демократичното училище, родителите му също трябва да са хора, които израстват и разбират процеса на учене. Често, когато детето е в началния етап на развитие в дадена област, то търси одобрение от родители и учители. Много е важно да го намери. Много е важно около себе си да има възрастни, които също вървят смело по пътя си и не се страхуват да се борят.

Има някои области на знание, които са необходими и полезни за всеки: четене, писане, аритметика, английски език...какво, ако детето не проявява естествено любопитство към тях? Според Яков, тъй като това са области на знание с огромно практическо приложение, просто родителите трябва да изчакат момента, в който детето естествено ще стигне до извода, че иска да се научи да чете например, защото има интерес в областта на шиенето и иска да се научи да шие. Няма нужда от изкуствени стимули. Животът ни е залят със стимули. Детето по естествен начин, имитирайки възрастните, се научава да ходи, говори, чете и пише. Ако то изпитва затруднения да усвои дадено умение в определена възраст, която се смята за нормална, напр. да се научиш да четеш на 7 години, всякакъв външен натиск само би влошил ситуацията. Ако обаче детето паралелно с това открие някоя област, в която е силно, това ще развие чувството му за увереност и сигурност, което би помогнало евентуално в областта, в която има трудности.

вторник, 13 май 2014 г.

Най-ефективните начини за справяне със страха от смъртта според мен

Въртим го, сучем го, но винаги в дъното на всичко е страха ни от смъртта. Няма как да не е така...животът е брутален, действителността е смазваща. Днес е едно, утре никой не знае какво ще е. Но въпреки това спасението е само едно (за мен):

Да обичаме живота и да му се наслаждаваме

Да имаме спокойствието и доверието, че всичко се случва за добро и не винаги всичко зависи от нас. Да помним, че човешкият дух не остарява и не умира, той е вечен.

Да се стараем да живеем, прекарвайки максимално много време с най-любимите ни хора

Да се постараем да сме материално и емоционално независими

Да предадем това отношение към живота и на децата си, като не крием от тях какво е смъртта, а напротив, да им обясним спокойно как стоят нещата в живота на практика

Ако направим всичко това, ще ни е много по-лесно да приемем смъртта на близки хора и да свикнем да живеем с нея

Най-ефективните начини за справяне с негативизма, депресията, тревожността, страховете....според мен


  • За мен едно от най-важните неща в живота е човек да открие какво може и обича да прави и да му се отдаде под една или друга форма.
  • Ако имаме конфликт в семейството- с майка, баща, братя, сестри, нека ги изчистим с прошка и благодарност
  • Тези две точки звучат просто, но на мен са ми отнели много години, така че търпение му е майката;).
  • Ежедневните ни задължения могат да бъдат повод да се насладим на живота, като гледаме всичко от добрата му страна- например докато чистим да си представяме чистата си къща;). Нека се отдадем изцяло на онова, което вършим и "помедитираме" по този начин.
  • Да се вдъхновяваме от хора, които са постигнали успех въпреки трудностите. Всеки си мисли, че неговият живот и съдба са най-тежки;). Егоистичната и самосъжалителна нотка няма да ни помогне, ама никак;).
  • Да "улавяме" и класифицираме негативните си мисли писмено като си разсъждаваме дали този начин на мислене е зрял и рационален. Едва ли не...;)...ама не й отделяйте на тази точка повече от 5 мин. на ден, моля;).

сряда, 5 февруари 2014 г.

Ясни цели и добри примери : още идеи срещу депресията;)

Звучи абсурдно, но малко от нас имат ясни цели в живота си: "Да съм щастлив", "Да имам много пари", "Да имам хубаво семейство".  Да имаш ясни, конкретни, позитивно формулирани цели означава да познаваш себе си и да знаеш какво искаш и търсиш в живота. А, и да са реалистични също е хубаво. Та така, гонейки целите си, ти се концентрираш в един позитивен поток от дейности, вместо да се закопаваш в проблемите. Тях ги решаваш в крачка;).

Друго важно нещо е да се вдъхновяваме от хора, на които се възхищаваме. Интернет бълва от подобни истории- силни личности, които са се справили с еди какъв си проблем, заболяване и т.н. Аз дори пиша понякога на такива хора, които са ме впечатлили и обменям идеи с тях. Предпочитам да си общувам и да се обграждам с подобни хора.

вторник, 4 февруари 2014 г.

Справяне с негативното в нас- да изживеем всеки миг все едно току-що сме се родили?

С времето и годините свикваме да сме негативни. А какво ако се опитаме всеки ден с изгрева на слънцето да се раждаме отново и отново и да изживеем времето си, преоткривайки света. Не е ли прекрасно? За това не рядко срещам мисълта, че трябва да запазим детското в себе си, не в смисъла да сме инфантилни недорасли деца, неспособни да поемат отговорности, а да се радваме на живота като децата, да сме истински откриватели.
Вместо да си губим времето, защо не живеем активно, отдавайки цялото си внимание на това, което правим в тази секунда (аз например сега пиша), без да мислим за абсолютно нищо друго- да усещаме колко вкусен е сладоледът, колко красиви и ароматни са цветята, колко нежна е песента, колко е красива колежката отляво;), колко добре сме структурирали работната си презентация. Предлагам ви една своеобразна non stop медитация- насочване към всяко действие, което извършваме, отдаване на четирите ни сетива. Така, без да се усетим, няма да сме толкова фиксирани върху вътрешния си свят и мисли. Явно по-емоционалните хора са по-склонни към депресии, затова можем да си помогнем, ние, емоционалните, като се насочим една идея повече към външния свят. Идеята не е да подтискаме мислите или да ги пъдим, просто да ги оставяме да си отминават. Може да се упражняваме да концентрираме вниманието си вън от нас по 1000 начина. Нека проявим изобретателност.

понеделник, 3 февруари 2014 г.

Писмен анализ на негативните мисли?


В продължение на предния ми пост,  сега ще предложа как да анализираме писмено негативните си мисли, за да се отърсим от тях по-лесно. Кои са важните стъпки?
Да разпознаем мисълта в момента, в който тя се появи, както и да идентифициране какво я е провокирало.

Да определим към кой модел негативно мислене можем да я причислим (моделите са описани в предния пост)

Да определим какви емоции и поведение поражда тази мисъл или убеждение

Да проявим здрав разум като си отговорим на някои въпроси и да създадем позитивна алтернатива на негативната мисъл: доколко моята мисъл е истина или може да бъде истина, мисля ли логично, уравновесено, гъвкаво, обективно и реалистично или по-скоро емоционално; ще се съгласи ли някой, който уважавам, че мисълта ми е реалистична; какви са ефектите от това мислене върху мен. За да създадем алтернативна положителна мисъл нека помислим: поощрявам ли другите да мислят по този начин, кой е по-гъвкавият, логичен, реалистичен, уравновесен начин на мислене, а не толкова емоционален; как да се почувствам по-добре, за да изчистя мислите си.

Според мен всеки от споменатите етапи е важен и също е много важно да си правим тези анализи писмено, за да са по-осъзнати и задълбочени, а също и да се връщаме към тях при нужда.

събота, 1 февруари 2014 г.

Депресия и негативни модели на мислене

Състоянието на трайна тъга и потиснатост се храни от негативните ни мисли, а те от определени случки в живота ни- сегашни, минали, такива, които са се случили или е трябвало да се случат. Мислите пък влияят от своя страна на емоциите и начина, по който се чувстваме. Но това действие не е еднопосочно. Нашият вътрешен свят : мислите, емоциите и поведението си влияят взаимно и определят до голяма степен какво ни се случва. Така порочният кръг се затваря и затова е много трудно да излезем от по-дълбоката депресия. Негативизмът ни кара да преценяваме погрешно ситуации и хора и да мислим най-лошото. Важно е да познаваме най-честите модели на негативно мислене, за да можем да разпознаваме и чистим и собствените си негативни мисли.

Негативни модели на мислене:
  • Да правим от мухата слон
  • Черно-бяло мислене
  • "Четене на мисли и предсказания за бъдещето"
  • Аргументиране на база емоции, а не факти
  • Генерализиране
  • Лепене на етикети
  • Мислене "нужно, трябва да, длъжен съм"
  • Търсене на одобрение
  • Очаквания към другите
  • Предразсъдъци
  • Омаловажаване или невиждане на положителното
  • Възможни изходи от негативните модели на мислене:
  • Да погледнем ситуацията от положителна гледна точка
  • Да не мислим най-лошото
  • Да мислим на основата на реални факти, а не на нашите емоции
  • Да мислим как да се справим със ситуацията и каква помощ да потърсим
  • Да се научим да вземаме решения, да поемаме премерени рискове и дa сме по-смели
  • Негативната нагласа провокира негативни събития
  • Да изчакаме да се успокоим, ако сме ядосани и тогава да действаме
  • Да не съдим другите
  • Да мислим с "искам, желая" , а не "трябва да"
  • Да доказваме на себе си, че негативните ни мисли не са истина като се аргументираме като пред съд
  • Да се научим да приемаме положителното-комплименти например
  • Да описваме писмено негативните си мисли и да ги свързваме със съответния модел
  • Ако си мислим, че винаги ние сме виновни, не, ние не сме центъра на света
  • Миналият опит не е определящ за бъдещия ни живот и това какво се случва, определящо е сегашното ни мислене
  • В живота нищо не е черно-бяло

петък, 24 януари 2014 г.

Забраненото образование: какво ме впечатли?


Попаднах на филма "Забраненото образование" "случайно".  С какво ме впечатли?

Филмът е документален латиноамерикански филм, който анализира държавното образование- неговия произход и съвременно състояние, както и дава идеи за това какво би могло да се промени и как да се подобри това образование, както и кои са неговите големи недостатъци. Филмът е поредица от изказвания на различни професионалисти в сферата на образованието, които са представители на различни алтернативни школи и течения.

С какво ме впечатли?

Много точно определя с прости думи проблемите на образованието, а именно:
  • Информацията се изпява, не се преживява от ученика, тоест лесно се забравя; няма процес на учене чрез правене
  • Информация е остаряла в момента, в който я получим, живеем в динамичен свят
  • Оценките са субективен начин за уеднаквяване на учениците, които очевидно са различни и индивидуални; това автоматично създава съперничество, материализъм и дискриминация, което е основния принцип на войната
  • Страхът като основа- ако не учиш, няма да успееш в живота
  • Учителите са продукт на старата система, те трябва да са щастливи, уверени, спокойни, а не заплашващи
Нови идеи за образованието:
  • Училището като място за личностно израстване
  • Да подпомогнем нормалното развитие на дететo
  • Креативност, наблюдателност, любопитство
  • Спонтанност
  • Изкуствa
  • Емоционално обучение
  • Любов, грижа, търпение
  • Самостоятелен избор и вземане на решения
  • Да учат това, което искат
  • Да бъдат независими в избора какво ще учат, за да станат независими и в живота си
  • След определена работа трябва да се даде не оценка, а да се попита детето как се чувства по отношение на свършеното.
  • Да се смесват деца от различни възрасти- така си помагат взаимно и се допълват
  • Дисциплина не като подчинение, без власт
  • Децата са свободни, но обичани и обгрижвани, така и те се научават да уважават
  • Респект, да се уважава различието
  • Семейството е много важно, защото то е преди училището

Основен извод: най-важно за хармоничното развитие на детето е любовта, която получава у дома и от учителите си.

сряда, 22 януари 2014 г.

За Монтесори с любов;)


За Монтесори чух за пръв път преди няколко години, когато се появи в България и стана модерно родителите да си пращат децата да учат там. Е как пък в България всичко се опошлява да неузнаваемост, царе сме просто. Проблемът е, че тези детски градини са скъпи (по моя информация от 500 лева нагоре месечно, Валдорф- 400). Смешното е, че нито Мария Монтесори, нито Рудолф Щайнер, са били комерсиални хора. Първата "Casa dei bambini" на Монтесори е била създадена в най-бедния квартал на Рим. Но тези хора са си отишли физически отдавна, а педагогическите системи, които са оставили в наследство, са обърнати на печалбарство. Гледах едно интервю на родител, чието дете ходи в училището Валдорф в София и той обясняваше, че тези 400 лева не са с цел печалбарство, а издръжка на училището. Разбирам, но колко родители могат да си позволят тази такса. Излиза, че тези системи са по своему елитарни. Но по същността си те са естествен и нормален начин на отглеждане на децата.

След това малко лирическо отклонение искам да се спра по-подробно на метода Монтесори и онова, което ме впечатли в него. Книгата на Мария Монтесори, която носи същото име, го описва доста подробно (книгите на Монтесори могат да бъдат намерени на http://www.gutenberg.org/). Текстът е много добре структуриран и ясен, така че е сравнително лесно да бъде прилаган.

Онова, което бе най-впечатляващо за мен, отново бе чувството на огромна любов и респект към децата, което оставя в теб прочетеното. Не мога да оценя доколко самите методи на Монтесори са добри, на мен ми звучат малко прекалено строго на моменти и леко ограничаващо. Иска ми се малките деца да са по-свободни в ежедневието си да откриват света, а не днес да учат цветовете, утре понятията топло и студено. Няма дете, което да не се е научило на тези неща. Не казвам, че аз съм права. Просто това е моето усещане. А и аз се интересувам от всички педагогически практики, не за да ги изучавам в най-големи детайли, а за да извлека универсалните идеи във всеки педагогически метод. Какво ме привлече в Монтесори?

1. Учителят: търпелив, спокоен и подготвен за ежедневната си преподавателска дейност- из живота и опита на Мари Елен, която е педагог Монтесори:

"Отделям време да се убедя, че всичко е идеално разположено по рафтовете, добре е подредено. Отделям време, за да избърша праха и да подредя класната стая. Децата ще подминават прашните рафтове...Много често се дават уроци, към които децата не проявяват интерес. Това може да се приеме много лично. И може да се появи вътрешна реакция: “Аз отделих толкова време, за да ти предложа това, а ти не го искаш”. Педагогът Монтесори не се държи така. Работата на педагога Монтесори напомня Пътя на Буда, пътя не непривързаността към плодовете на своя труд. Педагогът трябва да бъде много търпелив. Мария Монтесори казваше, че има две неща, които сме длъжни да преодолеем – това е гордостта и раздразнениeто. Макар че, може да си мислим, че ние ги нямаме. Мария Монтесори казваше, че трябва да станем като учения и свещеника. Свещеникът изцяло е заменил гнева си с търпението. Няма значение по какъв начин детето или родителят ни проверяват. Ние трябва да останем спокойни. Трябва да съхраним в себе си баланса. И трябва винаги да отговаряме с добрина...Понякога се случва да сте много разстроени от това, което става в класа. Ако имате асистент, просто уловете нейния поглед и покажете, че ви е необходимо да излезете. Излизате, поемате дълбоко дъх, броите до 9 и влизате обратно с усмивка. Понякога това е много трудно. А понякога нямате асистент. През първата година на моята работа аз нямах помощник в класа си. В моя клас имаше 17 деца, никой не  беше учил в клас на Монтесори преди това и аз не бях работила в клас Монтесори преди това. И някои дни бяха много трудни. Понякога ми се налагаше просто да седна, да затворя очи и да вдишвам дълбоко, тъй като не можех да изляза от класа. Монтесори казваше, че докато децата не си причиняват болка едно на друго, в класа всичко е наред."

2. Свобода на детето

Според Монтесори детето трябва да е свободно в действията и думите си до степен да не пречи на другите, както и да не вреди на самото себе си. То трябва да бъде много внимателно наблюдавано от преподавателя във всяко негово действие или изказване, така че той да не го прекъсва грубо, да го оставя само да изгражда увереност в себе си, откривайки света с любопитство. В това се изразява уважението към неговата личност. Тук е даден много хубав пример от Мери Елън: "Ако майката и бащата трябва да излязат, хващат детето и го избутват навън без всякакво уважение към това, че то се опитва само да си завърже връзките на обувките или самостоятелно да си облече палтото. И поради това, че възрастният се поставя на първо място става така, че развитието на детето страда много.''

Преподавателят трябва да се намесва, когато детето е грубо или вреди на себе си и на другите и да обяснява, че онова, което прави, не е хубаво. Монтесори смята, че само по този начин детето ще се научи да бъде спокойно и естествено дисциплинирано, а не чрез налагане на правила. Тя напълно отрича системата на похвали и наказания като неестествена. Ролята на учителя в целия този процес е пасивна, на наблюдател, който съпровожда детето и дава насоки, не се намесва. Той помага на детето да се справи само, не върши неговата "работа", тоест проявява доверие, че детето ще се справи само със задачите и отговорностите си и ще вземе необходимите решения. Децата трябва да бъдат приемани такива, каквито са, с индивидуалния им потенциал и ритъм. Целта на метода е да развие в детето независимост, самооценка и увереност, като го насърчава да учи според собствения си естествен ритъм. Така децата се учат да не се страхуват да правят грешки и да опитват отново. Учителят има за задача на първо място да подхранва и асистира интереса на детето, да наблюдава, окуражава, насочва действията му, а не да се намесва, установява и ограничава.

3. Ежедневна учебна дейност:

Детето работи най-вече самостоятелно, като само избира групата материали, с които да се занимава. Учителят му показва как да ги използва. Материалите са специално създадени от Монтесори според нейното учение за "обучение на сетивата". Това са често предмети от реалния живот. Не се насърчава развитието на фантазията (за разлика от Валдорф). Както и в много други модерни педагогики, тук се набляга на процеса "учене чрез правене". Ръцете са тясно свързани с развитието на мозъка, затова децата се стимулират да докосват форми и букви, за които учат, а не просто да гледат учител или ТВ екран, който да им разказва за тези неща. Така те успяват да добият реална, конкретна и триизмерна представа дори и за по-абстрактни понятия. Тук основното взаимодействие е дете – "материали", а не учител – деца. Има един задължителен тричасов работен период всеки ден, в който детето работи само и никой не прекъсва неговата концентрация. Първоначално учителят показва на детето как точно се използва даден комплект от материали, който то само си е избрало. След това детето може да го вземе, да го постави на постелка и да го използва, както му е показано. Когато реши, че е приключило "работата" си с избрания материал, то го връща на мястото му и започва нещо ново. Акцентът в този процес е самообучението. Децата работят обикновено сами или в малки групи. Групите в градината обикновено са смесени на възраст от 3 до 6 години. Това е начин да свикват да живеят в общност, подобна на реалния живот – от различни по възраст и способности хора, с които да се съобразяват, да уважават пространството и правото на всеки един в нея, да споделят средата и ресурсите. Идеята е да се набляга на съдействието, а не на конкуренцията. Големите помагат на малките и така затвърждават придобитите знания и умения. От всеки материал има само по един брой. Така децата се научават да се изчакват, когато искат да използват даден предмет. Децата участват в приготвянето на обяда и почистването. Сипват си сами, за да се научат на мярка. Постепенно се научават точно колко им е необходимо, за да се заситят.

4. Преподаване

Кратко (с малко думи), сбито, просто, обективно (доколкото е възможно учителят да не го изкривява с личната си гледан точка),с най-простите възможни думи, с практически обяснения (с пример от реалния живот да кажем, които са практически полезни). Учителят да отговаря на всеки въпрос.

Ако детето не разбира, учителят да не настоява да обяснява отново или пък да кара детето да чувства, че е сгрешило като не е разбрало урока. Просто да му предаде същия урок някой от следващите дни. Пример:

Урок за цветовете: "Погледни това" -подава се съответния предмет от комплекта. ''Това е червено.'' "Това е синьо." "Дай ми червеното" "Дай ми синьото". Ако детето сбърка, да му се усмихнем, да го погалим и да отминем.;)

5. Социално-емоционално обучение на децата

Всяка сутрин децата отговарят на различни въпроси на преподавателя, свързани с това какво им се е случило предишния ден, така те се научават да обличат в думи емоциите си, да ги разпознават и назовават.

6. Адаптиране на средата

Монтесори е първата, по чиято идея се създават малки мебели за децата: маси, столчета, шкафчета и етажерки, дори мивки в банята, всичко по техния размер, за да им е удобно и да не се чувстват "като на гости".

7. Общуване с природата

Дори да вали, всички обличат якета с качулки и излизат на разходка, загърбили страха "ще настинеш". Грижат се за цветя и растения.




източници: "Методът Монтесори" ; http://www.capital.bg/light/tema/2011/05/26/1095685_tainata_gradina/?sp=1#storystart; лекция на Мери Елън