вторник, 10 декември 2013 г.

Какво остава след нас?

Човек живее и умира. Винаги е било така, така и ще бъде. Смъртта е част от живота. Oбяснение защо умираме няма. Единствената утеха след физическата смърт е онова, което остава след нас, а то зависи от това как сме живели. Мнозина определят щастието като смисъл на живота (онова, което остава), но то е много субективно и различно за всеки от нас. Ако трябва да генерализираме, щастието е да живеем с цел, да имаме планове и мечти, които да се стараем да реализираме, да вярваме, че всичко, което правим, има смисъл, да обичаме себе си и да живеем във вътрешен мир и хармония, да комуникираме с хората така, че един ден да не съжаляваме за пропуснатите мигове заедно. Любовта също е част от щастието. То е единственият смисъл на нашето съществуване. Ако сме били щастливи приживе, със сигурност сме оставили нещо след себе си, дори и това да е само хубавия спомен за това колко добре сме се чувствали на Земята. Това е един чудесен пример за онези, които остават след нас и въпреки че те ще страдат от загубата, един ден, когато болката отмине, ние ще сме им за пример. Тук искам да цитирам едно сравнение на живота като плуване при голяма вълна:"Животът често може да изглежда като плуване в океана по време на голяма вълна. Дори и да знаем как се плува и да прескачаме големите вълни в точно подходящото време, когато най-малко очакваме – бум! Ние плуваме напосоки и откриваме себе си въртящи се и отскачащи от дъното на океана с уста, пълна с пясък. Ако се борим, отнема по-дълго време да стигнем до повърхността. Но ако се отпуснем по течението, ние веднага изплуваме. Плуването, когато сме уплашени, е трудно. Отнема доверие и концентрация. Справянето със смъртта на близък човек е сходно. За да се справите, трябва доверие- вяра в живота, в смислеността на съществуването." Тук думата доверие определя описаното от мен по-горе състояние на щастие. Няма значение как ще го наречем, но това е смисъла на живота, онова, което остава след нас. Има и един друг важен момент- човек си дава сметка колко е ценно, че той е жив, след като се е сблъскал със смъртта- собствената си или на някой близък и тогава се мотивира да е щастлив. Много хора се измъкват на косъм и след това оценяват високо живота. Този процес е донякъде естествен, но не е нужно да се стигне дотам, за да оценим живота си. Друг важен момент е, ако имаме малки деца, да сме се погрижили за тях- да сме им избрали настойник и да сме оставили писмени много подробни инструкции как бихме искали той да се грижи за детето ни. Това е много накратко според мен необходимия минимум.

Аз вярвам в максимата "Да изживеем всеки ден все едно ни е последен", пълна е с вяра и надежда. Ако човек живее по този начин, той няма да има време да мисли за смъртта и да се страхува от нея.

Когато смъртта се случи...(скърбене, минаване през болката, възстановяване)

Намирането на смисъл в живота е нещо много хубаво, но един ден смъртта се случва, понякога изведнъж, понякога след дълго и мъчително боледуване. И край, човекът го няма. Празна стая, празно легло...Колкото и смислен да е животът ти, колкото и спомени да си имал с починалия, мъката е много голяма, особено ако става въпрос за същество, което си обичал много. Някой, който е единствен и уникален в живота ти. Него просто го няма физически и тази липса те смазва. Душата му е тук и винаги ще бъде и някой ден това ще ти е достатъчно, но днес, само мигове след като е починал, ти не можеш да свикнеш, защото боли много силно. Този момент на загубата на близък е шок и голяма мъка за всеки от нас. В зависимост дали е била внезапна или в следствие на дълго и мъчително боледуване, човек я приема различно. Но нека поговорим за загубата на някой близък на сърцето ни човек, без значение от обстоятелствата, защото мъката е винаги много голяма- как да я изживеем, да преминем и да се справим с нея:

·         Има един много неприятен момент и той е уреждането на всички формалности около смъртта и погребението, което не може да чака повече от ден, два. Ако ние сме отговорни за тези събития, необходимо е да стиснем зъби и да свършим тази работа като всяка друга- все едно ще почистим къщата или измием чиниите. Това блокира процеса на скърбене, но ако няма кой да ни помогне и да свърши тези формалности вместо нас, нямаме избор-ще изчакаме да мине погребението и ще скърбим тогава.

·         Мисля, че е от голямо значение и как ще бъде изпратен починалия- нека да е по красив начин, с тъга, но и със спокойствие. В България тази реалност е много грозна- гробищата са много неподдържани, ритуалите не са красиви, но в крайна сметка от нас зависи да дадем най-доброто от себе си, така, както ние го разбираме, за да не съжаляваме след това.

·         Нормално е да сме много тъжни и да страдаме. Това е естествен процес, който не бива да се спира или подтиска, напротив, необходимо е тази мъка да се излее от нас, в противен случай може да ни разболее. С нея навярно ще изпитаме непознати за нас чувства: гняв, вина, безпомощност, тъга. Да плачем и да изразяваме гнева си е много облекчаващо. Да говорим за загубата и как се е случило също помага. Така ние осъзнаваме случилото се. Не е необходимо да блокираме скръбта си като си заповядваме (или се вслушваме в чужди заповеди) как да се чувстваме.

·         Да потърсим подкрепа в такъв момент е съвсем нормално- в приятели, семейство, близки, роднини, ако е необходимо и от професионален терапевт.

·         Много е важно след като първата вълна на голяма мъка мине, да осъзнаем колко много е оставил починалия след себе си, това е смисълът на неговото съществуване, който ни утешава.

·        Паралелно необходимо е да се погрижим за себе си- да се храним и спим добре, да се разхождаме на чист въздух и т.н., това ще ускори възстановяването ни. Ако имаме много малки деца, добре е някой друг близък да се погрижи за тях. 

·         Много важен момент е да се освободим от чувството за вина и съжаление, ако изпитваме такива. Те не помагат, само вредят и то много. Ако имаме реална вина за смъртта на починалия човек, нека си простим. Това е много труден и понякога дълъг процес, но е изключително важна стъпка по пътя за собственото ни справяне със ситуацията, в противен случай ще се разболеем. 

·           След първоначалния шок, когато се посъвземем и се почувстваме готови, можем да изразим чувствата си по материален и творчески начин - да излеем мъката си в писмена форма, да направим албум със снимки на починалия, да се ангажираме със социална кауза в негова памет.

·         През този период не е добре да правим драстични необмислени промени, за които по-късно ще съжаляваме, тъй като мъката може да замъгли временно логиката и съзнанието ни и да не сме способни да мислим трезво. Нека изчакаме с големите решения и промени.

·         Празнуването на празници е друг труден момент- може да е много мъчително след тежка загуба: нека не оставаме сами, за да не се чувстваме самотни.

·         В специализираната литература има на доста места описани етапи на опечалението, през които обикновено преминаваме. Те са много условни и не винаги се случват, но най-важното е да си дадем време да скърбим. При всеки е различно и много зависи от типа човек, както и от самата ситуация и естеството на връзката ни с починалия.

·         Важното е да не се затваряме в себе си и да виждаме лъч надежда, дори и в най-черните моменти. Така е сигурно, че един ден отново ще се усмихваме и ще си спомняме за човека, който сме загубили, с усмивка. Чудили ли сте се някога защо, въпреки че тялото ви остарява, не се чувствате „по-стари” отвътре? Понеже човешкият дух е вечен.

·         Много е важно ние като личности са сме емоционално и материално независими. Тук нямам предвид да не обичаме истински никой, напротив, но да не сме от типа хора, които чакат все някой да ги подкрепи, да дойде да им реши проблемите. Такъв тип хора са склонни към депресивни състояния и се справят много трудно със загуба на близък, от когото са зависели емоционално.

·         Друг тип зависимост е материалната- ако например съпругът се е грижел за прехраната на семейството и той почине, за съпругата настъпват много тежки дни. Добре е всеки да е и относително материално независим.

·          Друг аспект на новия живот е, че след загубата, ако например съпруга е изгубила съпруга си, тя трябва да продължи напред живота си и да създава нови контакти, евентуално да влезе в нова интимна връзка. Това е въпрос на личен избор, но ако се случи нова връзка, не бива да се изпитва вина.

Скърбене при самоубийство

Самоубийството на любим човек повдига болезнени въпроси, съмнения и страхове. Чувствата на провал, срам и вина надвишават мъката от загубата. Освен гореописаните стратегии за възстановяване, за нас е важно да се изправим пред думата “самоубийство”, колкото и да ни е трудно. Ако пазим причината за смъртта в тайна, никога няма да можем да говорим свободно за човека, който сме загубили и ще си препречим пътя към възстановяването.

Смъртта и децата (как да разговаряме с тях за смъртта или да им съобщим за починал близък)

 Да разкажеш на детето си за смъртта, без да му всяваш чувство на страх, означава преди всичко ти самият да не се страхуваш от смъртта, както и да имаш връзка на доверие и обич с детето. Децата до около 7 годишна възраст не осъзнават ясно значението на смъртта и не я приемат като нещо, което се случва трайно в живота. Така че този разговор е подходящ да се проведе най-рано на тази възраст. Ако се наложи по-рано поради смърт на близък, трябва да им обясним всичко на техния език, като им даваме много любов и допълнителна грижа през този период, така че те да се чувстват на сигурно. Но в никакъв случай не бива да мълчим, без да им казваме нищо за починалия, все едно е безследно изчезнал. Така детето ще се обърка и озадачи. Какъв ще бъде разговора зависи от възрастта на детето и доколко разбира какво се случва.

Когато решим да обясним смъртта като явление в живота на малко по-голямо дете е много трудно да намерим подходящите думи. Не е добре децата да бъдат лъгани. Някой ден те ще  открият лъжата и това ще им създаде още по-голям страх и несигурност. Ако детето е достатъчно голямо и вече разбира, можем да инициираме разговор, но не някакъв напрегнат, тежък разговор, а съвсем лек, все едно си говорим за нещо съвсем обикновено. Съответно трябва да изберем подходящия момент или просто, ако темата се завърти около смъртта или пък забележим, че детето проявява страхове в това отношение, да не си мълчим и да се правим, че не забелязваме. Можем да го попитаме какъв според него е смисълът на живота. Така ще инициираме дискусия. Да изразим мнение, че според нас смисълът е в щастието и любовта, в това животът да се живее красиво, като разкажем подробно какво точно имаме предвид. После ще споменем, че всеки живот си има край- това е, когато тялото престане да диша, но споменът за човека остава в сърцата на близките му. Понякога тази смърт може да се случи и по-рано от обикновено, но ако човек се е чувствал щастлив през живота си и са му се случвали прекрасни неща, не бива другите да страдат, защото той не е страдал. Много е важно да вярваме, че всичко в живота се случва за наше добро, така и детето ще го повярва.

Много деца не са наясно как се случва смъртта и какво става след нея. Тук е подходящо да се обясни, че смъртта не е болезнена и след нея не се случва нищо, просто човекът го няма, той остава само в спомените ни.

А ако мама и татко умрат? Тук трябва да се подходи с най-много внимание. Всяко дете рано или късно изпитва този страх. Първо, нека обясним съвсем спокойно, че вероятността това да се случи, е нищожна. Второ, нека обясним подробно на детето, че ние като родители сме се погрижили то да е добре и на сигурно. Написали сме завещание, определили сме му настойник, който да се грижи за него и да го дарява с много любов, точно като мама и татко. Много е важно през целия този разговор детето да чувства нашата любов в думите и жестовете ни.

Няколко съвета за това как да се държим с детето в случай на смърт на близък:

·         Ако детето е достатъчно голямо, нека да го оставим да страда необезпокоявано, да не го караме да не плаче, да не блокираме мъката.

·         Не е добре обаче да го оставяме да изпитва чувство за вина и е хубаво да говорим по този въпрос с него, дори и то да не е изразило вербално чувството си за вина; много е важно в тази ситуация то да поиска и намери прошка, дори от самото себе си.

·        Ако детето е на тийнейджърска възраст или по-голямо, да го попитаме желае ли да присъства на погребението/помена на починалия и да спазим желанието му. Ако е по-малко нека си остане у дома с някой близък.

·        Децата си остават деца- не може да се очаква да са сериозни, дори и в момент на скръб; необходимо е да приемем тази проява на детинско поведение с любов.

·        Да позволяваме на детето в игрите да изразява страховете и измислиците си.

·   Детето реагира според темперамента си на смъртта, но всяко я преживява по своему.

Ако ние сме убедени в смисъла на живота без колебание ще го предадем на детето си, като с много любов му обясним, че животът не е вечен. Това е трудна задача, която много родители пропускат, но по този начин само увеличават чувството за мистерия и несигурност у децата си по отношение на смъртта.


2 коментара:

Kalin Erenditzov каза...

Здравей,аз наистина се радвам,че "случайно"/няма такова нещо,но за това друг път:)/попаднах на твоя блог и съм приятно изненадан от начина на мислене.Като цяло съм съгласен с твоята гледна точка за нещата от живота ,има тук-таме малко разминаване с моите виждания за дадени ситуации ,за които ще си поговорим:)...Разбира се само ако ти решиш да ме изслушаш. .Поздрави и Успехи!

Boyana каза...

Здравей, Калине,
Абсолютно съгласна съм за неслучайните случайности;)
С интерес ще изслушам и помисля върху твоята гледна точка и приликите и разликите между моя и твоя начин а мислене.