понеделник, 13 юни 2011 г.

Трета главна стъпка към хармонията: да се справим с негативизма и трудните ситуации, предизвикани от него

Да поискаме да се освободим от страховете си, натрупани в миналото
       Ние сме, каквито сме. Ние сме, каквито искаме да бъдем. Сами се моделираме и изграждаме. Сами мечтаем и се борим за мечтите си. Сами си избираме професия, партньор и държава, в която да живеем. Приятели, близки хора, начин на живот и ценности...всичко това са нашите избори. Онова, което не избираме, са нашите родители, въпреки че и по този въпрос вече има обратната теория. Или иначе казано: всеки избор в живота е наш напълно в наши сили е да променим онова, което не харесваме в себе си.
       Когато сме малки бебчета обаче, имаме нужда от закрила и любов. И така, неусетно, ние попиваме средата, в която растем, с всички хубаво и не дотам хубаво, което тя носи. Това е естествен процес. Хората, които се грижат за нас, се опитват да ни дадат най-доброто, гледат ни като писани яйца, но няма как да ни предпазят от грешки, защото самите те ги правят ежедневно. Те ни предават своите най-прекрасни качества, но и своите страхове („ Внимавай да не те блъсне кола!”;). Примери много...От най-баналните и обикновени до крайни състояния като звездомания или пък дълбока депресия, в която децата живеят от малки. Светът е толкова шарен, има от всичко по много.
       Масата от хората на планетата Земя живеят, без да се опитат да променят своята тъмна страна и да я „изсветлят”;) - или я отричат, или я приемат, без да искат да я променят. Отричането е най-често срещаната практика и аз съм засегнала тази тема на много места в книгата, защото ми е важна. Заради хора, които отричат комплексите си, светът е често на прага на поредния военен конфликт, да не говорим за постоянните престъпления и извращения, на които ставаме свидетели всеки ден или обикновеното нагрубяване, което получаваме от хората, които само, защото йерархично са над нас, си позволяват грубо отношение. Защо, по дяволите, не дръзнем да се погледнем такива, каквито сме, голи в огледалото? Толкова ли е трудно? Толкова ли ни е страх да не ни наранят, че крием сърцата си в 5 пласта дрехи и грим? Или се срамуваме от другите, без да си даваме сметка, че и те са изтъкани от подобни на нашите комплекси? Истинският проблем е, че трудно се решаваме да променим моделите на поведение и мислене, които сме усвоили на ранна детска възраст, дори и те да не са добри за нас, защото те са станали наша втора природа. Обикновено нашият път прилича много на този, по който са минали родителите ни с всичките му плюсове и минуси, ако ние не се решим да го променим в наша полза.
       Осъзнаването на факта, че има „камъни, които спират каруцата”, е половината решение на проблема. Да си кажем: „Искам да се преборя със страховете, комплексите и негативизма, които нося” и наистина да го вярваме. Това е дълъг и болезнен процес, в който е необходимо да проявим истинска смелост и да погледнем себе си и най-болезнените ситуации от нашето минало очи в очи. Да бъдем откровени със себе си ни носи много в дългосрочен план, ако преодолеем първоначалния страх да се видим такива, каквито сме. Предупреждавам, че това е естествен процес, до който човек достига ЕСТЕСТВЕНО. Нито прочитането на тази книга, нито която и да е друга, няма да ни преобърне на 180 градуса, може би просто ще ускори себеосъзнаването. Но е нужно време човек да узрее и да осъзнае откъде духа вятъра. При мен това беше дълъг и болезнен процес, който още не е приключил, всъщност. Помогна ми много да описвам себе си, ситуациите и хората в живота си, всеки мой страх, който ме спира да бъда себе си, в писмена форма. Също така съхранението на всякакви мисли и организиране на списъци и графици в писмена форма ни правят доста по-организирани. Ясната представа за онова, което искаме, ни дава увереността, че знаем за какво се борим и определят посоката, в която вървим. Търся причините да се страхувам, мисля защо е така и описвам всичко, включително и как мога да си помогна и да се избавя от страховете си като мисля положително и не спирам да развивам силните си страни и това ми помага изключително много.
       Много често се случва, когато поотраснат, децата да обвиняват родителите си за въпросните страхове и комплекси. Няма смисъл. Както вече споменах, те са дали най-доброто от себе си, но тъй като те самите са смес от силни страни, таланти, страхове и комплекси, няма как да отделят и да ни дадат само хубавото. И като се замислим, целият живот е устроен така - през него ние изпитваме и радост, и болка. Но тъй като човек е винаги склонен да търси причините за даден проблем извън себе си (защо ли?;), той се обръща и казва: „Мамо и татко, вие сте виновни, че ме е страх да карам кола”. Да, ама не! Вместо да ги обвиняваме, е много важно да чувстваме благодарност в сърцата си към тези хора. Благодарност за хубавото, което са ни дали, което със сигурност е било повече от не дотам хубавото. За благодарността ще пиша и по-нататък, тук само ще спомена колко е важно да ценим всичко положително в живота си и да показваме на хората, които обичаме, че е така. Така че, ако имаме за какво да прощаваме, да простим истински в сърцето си и после да благодарим. Прошката е много важен момент. Тя трябва да е винаги искрена и с отворено сърце. Както и благодарността.
Колкото по-рано разберем, че родителите ни са невинни, толкова по-хубаво. Енергията, която ще използваме да ги обвиняваме, е хиляди пъти по-добре да насочим в усилия да развием силните си страни и това е най-сладката част. Когато се опознаем и разберем какво ни харесва, е необходимо да го развием. Това ни прави безкрайно щастливи. Тогава, когато започнем да се чувстваме по-добре със себе си, неусетно ще започнем да си изграждаме по-хармонична среда, да срещаме хора, които са ни приятни, да се влюбим...Ще привлечем по естествен начин в живота си добронамерени хора, които много ще харесваме, защото ще са като нас, ще говорят на нашия език и ще са готови да ни помогнат. От друга страна от живота ни, пак толкова естествено, ще отпаднат всички обстоятелства и хора, които са ни спирали да бъдем себе си. Тогава ще разберем най-сетне колко е хубав животът, когато живеем в хармония със себе си и се опитваме да развиваме онова, което ни е дала природата. Ще видим, че нашите страхове и недостатъци не са толкова страшни и непреодолими и ще потърсим помощ от хората, които чувстваме близки. И ако наистина са такива, ще срещнем разбиране и любов, както и обективно мнение за това кои сме ние, какво ни помага и какво ни вреди в самите нас. Истината не боли, ако е поднесена от хората, които ни обичат истински. Още повече, че ние ще знаем тази истина, преди да сме я чули от тях. И всичко ще се подреди.
       Истината е, че никой не живее в перфектна хармония със себе си и околните, но е съвсем естествено да я търси, както я потърсих аз. Никой не е съвършен. Но това положение може значително да се подобри, ако проявим смелостта да се видим такива, каквито сме и да положим съзнателно усилие да преодолеем вътрешните си бариери, както и да развием най-хубавото в себе си. Наистина това е най-ценният урок, който съм научила досега през живота си. Себепознанието, себеприемането и съзнателното усилие за преодоляване на бариерите в живота ни са процеси, изискващи дългосрочна инвестиция на време. Възвращаемостта от тази инвестиция е изграждане на доверие от нас към нас, тъй като ще се познаваме и ще работим върху развитието на собствения си потенциал и по-високо самочувствие, което ще е съвсем оправдано и реално. Всичко това ни изгражда като спокойни и уравновесени хора, живеещи в дълбок мир със себе си и изпитващи чувство на вътрешно щастие.
       Дали да го направим или не е строго индивидуален избор, но колкото повече хора работят върху себе си с цел надрастване на своите страхове и комплекси и развитие на индивидуалните таланти и дарби, толкова по-добре.
       Накрая искам да наблегна на факта, че прекаленото взиране в страховете ни, може да ни обърка и да премести фокуса, което не е желателно. Много по-добре е да развиваме силните си страни и това трябва да е приоритетът в живота ни. Колкото до справянето със слабите, малко доза хумор и самоирония няма да навредят (но само след като сме се приели и не се шашкаме от това, че носът ни е крив;). Определено, ако сведем страховете си до приемлив минимум (т.е. те спрат да ни пречат да реализираме потенциала си), това ще е най-доброто, което можем да направим. Никой не е особено голям фен на супермен, нали?

Няма коментари: